Работили сте на терен в Крушово. Как ви приеха там и усетихте ли някаква съпротива срещу опитите да проникнете до корените на своя род? Да, имаше. Не го знаех, преди да отида там, но се оказа, че доста българи, потомци на бежанци, ходят на Спасовден там и отиват в пещерата Аналепси, много магично място, където са се събирали членовете на ВМРО. Има много икони, със сигурност е древно светилище, към което местните имат малко собственическо отношение. Сърдити са на гърците, които са им взели земята, но те са преселени от Мала Азия и не те са изгонили българите оттам. Нашите сънародници, ходещи там, имат тежки чувства. Гърците съответно го усещат. Аз, като отидох, това, че не съм възрастен човек, ги успокои. Казах им, че искам да напиша книга и тя е художествена, без претенции да разказвам как българите са гонени оттам. Хората бяха мили към мен. Стана им смешно, като питах за хотел. След което получих имейл от Параскеви, у която бях поканена да нощувам. Приеха ме за пет дни. Станахме приятелки. Даже преди седмица пак бях в селото. Знаят ме, помнят ме, идват да ме поздравят.
От църквата в Крушово ли извадихте образа на архангел Михаил, от тази, по-малката, „дето им е таман на вярата“? „Главата ѝ е лъвска, с медни къдрици, бялото на ястребовите очи свети, ирисите им са черни и твърди… От раменете на фигурата се спускат огромни крила, перата им – отначало с цвят на яйчена черупка, после на пясък, после на червена мед, после на кестен, после на карамел с черни пръски, после на графит с бели пръски, а накрая – лъскаво черни…“ Там видях една негова икона, но образа си го мислех още отпреди. И това, че бях там, много ми помогна.
Не се ли изкушихте да вкарате в тъканта на повествованието някоя местна легенда? Не, не ги познавам. Просто бях в селото, обикалях местността, ходих да се запозная с природната картина, с къщи, останали от едно време, църквата „Св. Пророк Илия“, строена 1876 г. Това ми помогна да си представя хората, живели по онова време там. Хубавото е, че много от къщите са запазени и можеш да се свържеш с това време.
Като започнах да чета „И леглото ни е зеленини“, на една трета от романа вече ви бях дала „Букър“. Но оттам нататък бдях дали пък няма някъде да го изгубите, т.е. да се издъните. Имаше ли много работа по ръкописа ви редакторът? Понеже ме беше страх да не разваля историята с моята неопитност и незнание как се пише книга, много редактирах и много внимавах, преди да дам в издателството ръкописа. И когато Борис Минков, редакторът, се свърза с мен, каза, че има добра новина и тя е, че има много малко работа. Той, естествено, махна някои неща, които аз се чудех дали да махна или не. Но това, което ме учуди, е, че поиска и да донапиша неща. Малко се стреснах, вече се бях отдалечила от книгата. Но успях.
Какво трябваше да донапишете по препоръка на редактора? Трябваше да доразвия някои от образите. И тази последна част, през която галопирах, защото исках да приключа, чувствайки, че ако остана, това ще стане безкрайно. Когато Борис Минков ми отбеляза някои неща, трябваше да доразпиша някои сцени, но ми дойдоха без усилие.
Защо „убихте“ Славей, това изключително дете на двамата братя Кляндови? Защото това е реалната история. Идеята бе там, където зная какво се е случвало в реалността, да я следвам, където не зная – да си измислям.
Реална ли е сцената с края на Иван Кляндов – удавен в кална локва? За него някак си не исках такъв край… Ами реална е дотолкова, доколкото той умира много млад, макар и не точно по този начин. Но така свършва животът на моя прадядо. Винаги ми е било много странно как бащата на прабаба ми, закъснявайки за „Титаник“, се спасява, прекосява океана със следващия кораб, а мъжът ѝ в контраст се удавя в локва. Не съм си го измислила.
Какво си казахте, като приключихте романа? Че трябва да се отделя, защото седем години живях с тези хора! Имаше моменти, в които си мислех, че полудявам, говорех с тях. Казвах си, че трябва вече да се разделим. Не беше лесно. Беше ми мъчно и още ми е мъчно.
Кой беше първият му читател? Единият е упоменатият в благодарностите мой колега и приятел Александър Денков, с когото още в началото обсъждах идеята и му пращах готови части да чете. Той не е литератор, но много обича да чете и според мен има дълбоко разбиране за език и литература, на което много вярвам. Освен това не го е страх да каже, че нещо не му харесва, което е много ценно.
Кога избрахте цитата на Дилан Томас, с който започва романът: „Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето, влече и моята зелена възраст, дето пръсва корените и мене също разрушава“ – преди да започнете или след като завършихте повествованието, базирано на историята на вашия род? Още в самото начало имах списък с цитати, които ме вълнуват. И понеже основно четях поезия и нехудожествена литература – това ми беше интересно, и си записвах което ми харесваше. А историята на това стихотворение на Дилан Томас е като тази на Хазаран Бълбул – откакто съм го прочела, е с мен. Казвам си го в главата ми, мисля си какво означава. Много време съм прекарала с него…
Кой ви насади любовта към литературата, на кого я дължите? Дължа я на моето любопитство и на това, че като дете ми беше скучно.. Нямаше какво да правя, освен да си измислям истории, да пиша и да си рисувам. Бяха скучни години. Имаше режим на тока. Нямаше телевизия.
Писали ли сте поезия? Писала съм, но това е най-трудният жанр. Мисля, че не бих могла да ѝ дам нужното. Стиховете, които съм писала, не бих определила като заслужаващи чуждо внимание. Пишех като дете приказки, истории, книга игра. Тя не е останала, но за мой ужас майка ми е запазила някои от писанията ми.
А освен че пишете, какво работите всъщност, както са питали едно време журналистите? В момента работя в литературната организация Фондация „Елизабет Костова“, където организираме програми за писатели и преводачи. Работя като устен преводач с английски. Иначе консултирам маркетингово различни компании, помагам редакторски за някои преводи и неща, които мои познати пишат. Пиша и сценарий за документален филм.
