Иван Ланджев е поет и есеист. Завършва философия и културология в СУ „Св. Климент Охридски”, доктор по руска класическа литература. Фулбрайт стипендиант в Чикагския университет (2023). Гост-писател на Literarisches Colloquium, Берлин (2022). Носител на Голямата награда за поезия „Орфеев венец” (2019), на „Южна пролет”, „Веселин Ханчев”, „Владимир Башев”. Негови стихотворения са преведени на 10 езика. Работил е като сценарист на известни български сериали. Превежда от английски и руски, преподава творческо писане. Книги: „За неизбежната случайност”, „Ти, непрестанна новина” и др.
За поколението Z
Когато гледам представители на Gen Z, виждам… хора. Някои са по-умни, други – по-глупави, някои са ангажирани, други – апатични. Глупост е да се мисли, че се раждат качествено по-различни хора, независимо дали „по-лоши“ или „по-добри“ отпреди. Като всяко друго и това поколение просто е заварено в средата, която са му оставили. Ако му бяха оставили друга, щеше да се интересува от други неща.
За най-голямата добродетел днес
На фона на цялото тръбене на гръмки думи и безвкусно биене в гърдите на човек не му остава друго, освен да припознае като основна (но уви, липсваща) добродетел здравия разум.
За съда на социалните мрежи
Много ми се иска децата, които се връзват истински на тия глупости в социалните мрежи, и страдат, и преживяват обидни коментари, някак да разберат, че нищо, ама нищо от това няма значение. То е просто някакъв шум. То е просто някакъв битпазар, мегдан, където всеки излиза да си покаже магарията.
За устоите на авторитета
Пак социалните мрежи направиха така, че експертността да бъде порицавана вместо уважавана. Когато някой знае за какво говори и е експерт с всичките дипломи, които да го докажат, това озлобява тълпата. Тя започва да пита: „Че какво като има дипломи, голяма работа ли е?“ И оттук и без това популярният ни национален обичай на презрение към интелигента прераства в нещо още по-гротескно. Всичко това се случва, защото всеки сам стана медия. Но защо пък всеки трябва да е жълта медия?
За нуждата от реформа в образованието
Не знам как точно, но трябва да направим така, че четенето да стане cool. Да бъде готино да си образован. Социалното състезание, както е конструирано в момента в България, не поощрява образованите. Напротив, кара ги да се чувстват като маргинали. И все по-често чувам от т.нар. успешни хора, че нямало нужда човек да има диплома. Ако тези хора бяха грамотни, щяха първо да знаят, че един човек може да е успял, не „успешен“.
За вярата и религиите
По време на държавно наложения атеизъм от соца в българското общество се образува религиозен вакуум, който в наши дни се запълва със смайваща скорост с най-различни подозрителни квазирелигиозни учения. Разбира се, вероизповеданията са свободни и тази свобода е ненакърнима. Въпросът е да имаме културата да разпознаваме налудничавото и шарлатанското насред всичко останало.
За традициите като опора или като окови
Има традиции, които са ни запазили на картата и бранят самото ни битие. Но има и такива, за които просто не си струва да се бориш и е по-добре да станат отживелица. Това, че нещо е традиционно, все още не го прави сакрално.
За бързото хранене
Не се сещам за много неща на този свят, които да стават по-хубави и по-приятни, когато човек ги прави бързо. Обикновено е обратното. С храната също.
За това колко е достатъчно
Знам от първа ръка, че оскъдицата не е добродетел. На свободния човек му трябва целият свят, нищо по-малко не е достатъчно. И нямам предвид трупане или ламтене за придобивки. Имам предвид свободата да се движиш, да отиваш и да се връщаш, да започваш отново и отново, да се проваляш и да опитваш пак. Това те прави човек. А иначе: „Не давай на човека нищо друго/ освен необходимото в живота/ и той ще заживее като скота!“
За новото нормално
Мисля, че и с тази фраза се злоупотребява. Твърде често се появява, за да е наистина „новото нормално“ и да се установи като такова. Не му оставяме време само да се разпознае и да се разбере нормално ли е, ненормално ли е.
За цензурата
Наред с бруталната, но добре позната държавна цензура, спусната по вертикала от властта надолу, ние трябва да се борим и с по-перфидната ѝ сестра – самоналожената цензура. Тази, която сами си причиняваме от желание да сме част от групата, да не би да кажем нещо и да ни „изключат“. Това е много коварно, виждам как различни хора го правят, без дори да се усетят.
За елита
Аз уважавам самонаправилия се човек повече от всеки друг. Това е нещо американско, в нашия манталитет го няма много. Ние все още не можем да се отърсим от династичните привилегии и връзки на червената номенклатура. Дядовци, бащи и синове, и внучета, този на онзи, онзи на този… дори когато се старая да съм равнодушен, презирам всичко това.
За границите
Понякога трябва да ги преминеш, за да разбереш къде точно са. Говоря за изкуството впрочем.
За културата на общуване
Не е нужно всичко да се превръща в дебат на живот и смърт. Още като кажеш „дебат“, това вече предполага победители и губещи… Хайде да не е дебат всеки път, а просто разговор, спор дори. Но един спор не е равнопоставен, ако едната страна тръгва от мисълта „Аз смятам, че не си прав, и сега ще се опитам да докажа защо“, а другата – от „Теб и такива като теб въобще не трябва да ги има“.
За нуждата от духовни водачи
Хайде. Къде ги?!
