Гост-диригент на Софийската филхармония, австриецът с впечатляваща кариера като музикален директор открехва вратата не само към професията си, а и към личния си опит в порастването и в осмислянето на кризата, през която минаваме
Срещаме се след репетицията му с оркестъра ни в София сред приглушените тонове на есента и разговаряме за музиката, Густав Малер, но и за нещата от живота, любовта, трудностите на съвремието ни. Маестро Гьотцел– чувствителен, усмихнат, любезен и красив виенчанин, носещ достойнството на имперските си корени. А очите му – ах, тези сини очи… дълбоки като синия Дунав на Щраус.
Какво ви доведе в София? В „Джулиард Скул“ в Ню Йорк имах приятели музиканти от България и винаги съм искал да правя музика в София с тях. Бяха много забавни. Никога не бях имал възможността преди, но това се промени. Когато получих възможността да дойда тук, веднага казах да, най-накрая. Химията с оркестъра беше незабавна, естествена и прекрасна. Като главен диригент на филхармонията в Буросан намалих концертите си там. В Истанбул вече съм артистичен директор и нямам чак толкова много директни ангажименти с оркестъра. 12 прекрасни години прекарах в Истанбул и сме постигнали много, но сега енергията ми е насочена повече към София.
Одобрявате ли намалените състави на оркестрите заради ковид-19 и как това ощетява музиката, изпълнителите и публиката? От една страна, имаме вирус, но от друга – кризата е шанс. Първата мисъл, която дойде по време на ковид кризата е, че повече не можем да правим музика. Ние я правим за публиката, не за нас. Но през последните седмици усещам, че и публиката, и музикантите чувстват по-голяма благодарност към това, което се случва в момента – възраждане на щастието да бъдеш на сцена и да свириш.
Има ли разлика между музикантите в различните държави, както и между тяхната публика?
Да, много общо има с културата. Историята на културата е историята на човечеството. Всички музиканти свирят все едно говорят един с друг. Това е техният маниер на свирене. Във Виена го правят с достойнство, носят стандарта на старата империя. В Лондон – космополитно, много са гъвкави. В Париж всичко носи бохемската нотка. А в София е интересно, защото може да се види как тя носи традициите на богатия източен звук. Опитът ми с български музиканти още от времето, когато съм учил с тях, е, че те може да са всичко, но не и надменни. Когато ги конфронтираш директно, влагат ирония. И това съвпада с личността ми и начина ми на живот. Винаги се смея и не се приемам на сериозно.
Коя е вашата предпочитана публика? Тази, която слуша, която усещам как се потапя в музиката. Обикновено в публиката има хора, дошли просто да се отпуснат и да слушат, има други, които познават изцяло произведението и искат да чуят как ще го интерпретираш.
Бихте ли се съгласили да дирижирате с маска? Приемам нещата такива, каквито са. Аз не съм певец, на който да му трябва устата, или музикант от брас секцията. За мен като диригент няма разлика дали ще съм с маска или не.
Свирили сте на цигулка, но свирили ли сте и на някакъв друг инструмент и колко трае образованието на диригента?
Да, малко на пиано и малко на тромпет. А в образованието на диригента има различни елементи. Техниката с палката се изучава между две и четири години. Основно за ръцете е важно, защото трябва да се тренират мускулите, четири години тренираш само ръцете. Второто по важност е разчитането на партитурата. Вече имаш и някакво музикално образование, но трябва да се научиш да си заедно с оркестъра. Оркестърът е инструмента на диригента. Ако не мога да свиря добре на инструмента си, не мога да бъда добър диригент. Преди да разберем, че някой е истински талант, трябва да дирижира десет години.
Как овладявате адреналина от сцената? Прекрасно е. Не го овладявам. Не искам. Преди изпълнение чувствам напрежението. Ако не е било добро представлението и не ми се е получило, просто съм ядосан предимно на себе си, а ако е нещо хубаво и се е получило добре, съм щастлив.
Гледаме диригента винаги в гръб, а какви чувства и емоции са отразени на лицето му? Всеки е различен. Като диригент ви казвам, че не знам как изглеждам, и като се гледам, понякога съм шокиран. Не знам как ме издържат музикантите, но аз не искам да се гледам. Когато има тъжно произведение, едва не се разплакваш, когато е брутално, се разяряваш, като има някакви мънички подробности и ти ставаш мъничък и подробен. Затова не мога да се гледам.
Казват, че музикант къща не храни…
Един музикант не става музикант заради парите или славата. Един истински музикант не може да прави нищо друго освен музика. Познавам велики музиканти, принуждавани от родителите си да бъдат такива. Един истински музикант би свирил без пари само за да усеща щастието на другите музиканти, с които музицира заедно, и своето собствено щастие.
Коя е най-изявената черта от характера ви? Способността ми да видя едно нещо от максимално количество гледни точки. И затова ми е толкова лесно да разбирам хората, които дирижирам в София, в Ню Йорк, във Виена, и начина, по който ги отразявам – не от интелектуална гладна точка, а като себерефлексия.
Това граничи с гениалността! Всички сме гении в някаква област. Когато бях на 12-13 години, не ми достигаха обясненията, които получавах от родителите си и от училище, и започнах да чета философия. На 14 прочетох „Критика на чистия разум“ на Кант, успях да разбера само първата страница, но бях щастлив. Беше едно изречение от 150 думи. Да разбера всички връзки в него, беше истинска радост. От малък за мен е огромно удоволствие да видя идеята и да я проследя до източника ѝ.
