Ренета Иванова Инджова е политик, министър-председател в 84-ото (служебно) правителство. Тя е първата и до момента единствена жена министър-председател на България. Наричана е Желязната лейди на българската политика. Слави се с високия си интелект, честността и неподкупността си, силата на духа и високия си морал. Автор е на книгата Philadelphia Regalis: Корени и цвят.
Noblesse oblige, или честта я задължава да участва в протестите срещу правителството през лятото на 2020-а, където е бутната неслучайно и чупи ръката си. Вече без гипс, я срещаме, за да чуем разсъжденията ѝ за някои вечни теми, вълнуващи нас и човечеството.
За свободата и нейните граници… Толкова много искахме свобода, че забравихме, че над нея стои справедливостта. Особено когато злодеите са повече, отколкото свободните хора.
За съзидателната и разрушителна сила на властта и нейните капани… Обикновено в капаните на властта попадат мъжете. Толкова са влюбени в себе си, че властта ги умопомрачава – завива им се свят и хоп – в капана. Властта по идея и по природа трябва да опазва вече създаденото от хората, да е гарант на съзиданието. А разрушителна е практиката на властта, която ние тук упражняваме, откакто се знам и отпреди това. Но въпреки усилията на властта да разруши обществото – странното е, че то все още продължава да съществува.
За грешките като уроци, за грешните решения и правилните избори… Ако от грешките можеха да се правят уроци, щяхме да сме най-образованите хора на света. Грешките ни са като на крокодил, който винаги се връща по същата диря, която е оставил, когато е идвал, затова слагат там харпун и така ловят крокодили. Съществува един-единствен правилен избор между милион възможности. То е равносилно да минеш между Сцила и Харибда, преди да се затвори скалата. Смята се, че всеки може да взима правилни решения. А правилното решение е дадено само веднъж – на правилния човек и на правилното място и в правилния момент.
* Сцила и Харибда са морски чудовища от древногръцката митология. Съществува и българската фраза „да минеш през иглени уши”.
За това кога и къде се формират моралните устои… Написах роман за генезиса на формирането на ценностите и критериите, които ме водят в живота, когато го прочетете, ще видите, че всичко, което съм правила, съм научила в семейството и от любимите ми – дъщеря, родители, деди… Моралните устои са генетичен код, който се прехвърля от поколение на поколение и се повтаря в една синхроника, която е удивителна в подобието си!
За човешките достойнства и падения… Като че ли думата достойнство изчезна от речника ни. Ако кажете на някого, че е постъпил недостойно, сигурно няма да ви разбере или ще се изсмее и ще попита какво е това. Мисля, че нашият живот трябва да е в непрестанно усилие и подготовка да преминем достойно отвъд…
За контрола и самоконтрола… Навремето имаше „Качествен контрол“ – най-страшната личност в едно учреждение или предприятие, която можеш да срещнеш. Днес качеството се търси само в далаверата, която можем да сътворим. Ако е качествена, човек расте и се развива. Самоконтрол в нашите времена, в които всеки смята себе си за Бог, няма. Такава е модата на неолиберализма: „Ти можеш всичко, ти си с безгранични възможности.“ Там въпросът за самоконрола не стои, напротив – колкото нещо по-уникално, разбирайте изчанчено, си сътворил, толкова се смята за по-голямо постижение. Светът влиза в най-голямата си беля, осигурявайки уж свобода на всички, а всъщност обяздвяйки сам себе си, защото се е лишил от самоконтрол.
За вярата… Вярата в най-съвършения и последователен вид е религиозно чувство. Само една религия е в състояние да удържа човека от падение и от грях, а когато ги извърши, единствено във вярата може да намери воля и сила да продължи. Но светът днес се опитва да се освободи от оковите на вярата и религията. Вярва се в удоволствието, в безкрайното задоволяване на прищевките ни, които в много случаи са пагубни. Религията се смята за анахронизъм и си мислим, че новият живот не изисква това, но единствено просветената и посветена в религиозна вяра личност може да има висок морал.
За малките герои и големите хора… Масовото общество ни лиши от възможността да разпознаваме малките герои и те изчезнаха. Когато човек не е наблюдаван, не е оценяван, той си спестява и героизма. Големите са номинално големи. Те са посочени, имплантирани, даже мисля и имената им дават – подготвят го да става премиер, президент и т.н.. Може някой да го подготвят и цар да стане. Било училище за лидерство. Такива екземпляри, моделирани инженерно, за да изпълняват обществени и политически функции, че даже и да служат на „каузи“, са най-голямата гротеска, която днес наблюдаваме.
За феминизма… Наскоро ми казаха: „Вие сте единственият мъж в България!“ И не знаех какво да отговоря. Откакто мъжете се еманципираха, може да ни наричат нас мъже. Може би това съответства на сегашната многовариантна представа за дефиниране на пола. Но толкова много полове, че няма да можем да разпознаем нито партньори, нито чужди. Очаква ни голям купон с маски, където няма да знаем кой с кого си общува, другарува, с кого се сродява…
За материята и духа… Искахме масово общество на материално потребление, докато от него се изпразни всякакво духовно съдържание. Днес по изкуствен път и с нови философии и идеи трудно ще запълним тази празнота. Но смятам, че когато човек търси дори и най-простата форма на любов, търси партньор в живота, ще го намери единствено ако може да разпознава доброто у ближния, може да има състрадателност и съпричастност към него и близките му и тогава този, когото е избрал, ще бъде Божият избраник на любовта.
За това, което никога не се променя… Панта реи – всичко се променя.
За първата любов… Емили Дикинсън казва: „Най-хубави са спомените, които ми предстоят.“ Сега за мен най-първа е любовта, която ще ме води там, където вече се стремя…
За страха от остаряването… Когато се видя сутрин в огледалото, си казвам: а, още малко остарях – това го желая.
За знаците на съдбата… Най-трудно се четат те. Хората не искат да четат книги, само картинките още им въздействат. Това са някакви рудиментни синдроми, които се връщат у човека. Образът го вълнува, а знаците на съдбата остават скрипт, който цял живот имаме да разгадаваме – да се опитваме да добавяме какво сме открили от йероглифа, от знака… Никога няма да постигнем пълното четене на тези знаци, но това е тайнството на живота ни.
За сънищата… Толкова преживявам миналото в настоящето, че сънищата ми ги няма.
