Ако още не сте гледали „Човешкият глас“ – късометражен филм на Педро Алмодовар, който направи премиера у нас на Киномания – не се замисляйте много. Испанецът отдавна се е доказал като разбирач на човешката душа и по специално на тази на жените, още с разкошния „Жени на ръба на нервната криза“.
„Човешкият глас“ се появява година след „Болка и величие“, в който режисорът изследва собствените си страхове, комплекси, успехи и падения. И връзката с майка си, което е една от любимите му теми. Късометражният му филм се появява във време на пандемия и освен, че трае точно 30 минути е изключителен моноспектакъл представен от извънземната Тилда Суинтън.
Базиран на пиеса на Жан Кокто, „Човешкият глас“ побира в своето малко време историята на възхода и падението на една любов. А няма нищо по-трагично от края на любовта. Първи англоезичен проект за Алмодовар и първа колаборация с Тилда Суинтън, като само може да се надяваме, че няма да е последна, „Човешкият глас“ е бетонно блокче във време на прекалено много тухли еднодневки.
Филмът представя жена – без име, без професия, без биография. Тя и нейното куче живеят в апартамент, който напомня на театрална сцена, подобно на цялата визия и начинът, по който е ситуиран филмът. Тя и кучето й седят в този цветен, крещящ, почти скандален апартамент. Стоят в очакване. Онова, което очакват е един мъж, който ги напуска. Но подобно на „В очакване на Годо“ той не идва. И ите, вместо да играят игри, както се случва в известната пиеса, стоят в очакване и премислят и оглеждат ситуацията, в която са се озовали.
Жените в отчаяние са най-странните и изобретателни същества на света. Те могат да премислят една ситуация от всичките й ъгли, да мотивират и да оправдаят всяко действие, да намислят сюжети и евентуални развръзки. Жените са детективи, драматурзи и психолози стане ли дума за любов. Особено за загубената любов.
Подобно на една истинска пиеса обаче, в моноспектакъла си персонажът на Тилда Суинтън има сблъсък с мъжа, който зрителят така и не вижда, дори не чува, за да премине през всички колапси на тяхната връзка и да излезе от нея, подобно на нея – пречистен, с гръм и трясък, и пушек.
Боб Фоси е определил петте фази на смъртта още в „Ах, този джаз“. И те са гняв, отчаяние, пазарлък, депресия и приемане. В известния му мюзикъл образът на Рой Шайдър – Джо Гидиън, преминава през тях след сблъсъка си със смъртта, която идва като неканен гост – неочаквано, облечена в образа на Джесика Ланг. Но фазите на смъртта, така добре описани от Фоси, са общовалиден психологически колапс важащ за всяка загуба – живот или любов. В този смисъл, жената в „Човешкият глас“ преминава като валяк през всички тях и само в рамките на 30 минути зрителят преживява с нея всеки добър момент и всяко зло, което идва, когато някой си отива.
Визуално и актьорски абсолютно безупречен – крещящ, театрален и пъстроцветен, като истински спектакъл, „Човешкият глас“ е добро напомняне, че киното има много лица. Алмодовар, както винаги е новатор – не за киното изобщо, а за модерното и за себе си. Той успява да разкаже вечни теми, като любовта и загубата, по нов начин и да даде на стар и монотонен жанр, какъвто е театралният филм, нов вълнуващ облик.
„Човешкият глас“ е разкошен кратък разказ за любовта и края, за дилемите, молбите и опустошителният гняв, който те обзема, когато нещо, което си искал изведнъж ти бъде отнето. Като дете, на което са обещали сладолед, а после са му позволили само да го види през витрината без да го опита. Тилда Суинтън е истинско извънземно що се отнася до актьорски изпълнения и представяне на екран. Ние всички знаем това. Тя така умело влиза в образа и само чрез тяло, думи и това безобразно изразително лице, успява да премине през 30-минутната драма на изоставената жена.
Педро Алмодовар е като наръчник за богатството на женската душа. Той я разбира и говори нейния език. „Човешкият глас“ е поредното доказателство за това. Заради него и по принцип с такова нетърпение очаквам следващия му филм – A Manual for Cleaning Women, адаптация по „Идва събота“ на Лусия Бърлин, който излиза догодина. Защото, ако има някой, който говори с жените на техния език, то това е този луд испанец.
„Човешкият глас“ е миниатюра, изпъстрена с емоции и цветове. Той е разкошно преживяване, което прилича на глътка джин с тоник в тежък следобед – тръпчив, бърз и прекрасен. И все още е по кината, ако решите да отделите 30 мунити за Алмодовар и Тилда Суинтън. Нещо, което ви препоръчвам да направите.
