„Няма кофти цици“, заяви синът ми с цялата категоричност на 20-те си години. „Е, как да няма – контрирах го аз. – Има тип „чорапи“, има тип „пъпки от комар“, има тип „сърдитки“, има…“ „Тия неща само вие си ги забелязвате“, прекъсна ме той с пренебрежително махване на ръка. И беше прав, бога ми. Абсолютно прав.
Сетих се за този спор няколко дни по-късно в редакцията. Бяхме приключили с работните въпроси и разговорът беше free style – малко светски клюки, малко обсъждане на знаменитости, малко козметика, малко секс, нормалното женско бъбрене. Обичам ги тези моменти – събрали сме се жени във възрастовия диапазон от 20 до 60, всяка със свое мнение и съответни поколенчески характеристики, покриващи горе-долу целия жизнен опит на женствеността. Понякога спорим, понякога се караме дори, но има неща, за които сме напълно единодушни. Какъвто беше и този случай.
От дума на дума стигнахме до Хелена Бонъм Картър, ексцентричната ѝ външност (която иначе много харесваме) и леко мърлявото ѝ излъчване. „Добре де, тя изглежда нечистоплътна, защо мъжете толкова я харесват?“, възкликна една от колежките, а ние закимахме в съгласие. Факт – Хелена може и да изглежда като спала с дрехите в продължение на седмица, но си е мъжемелачка. Може да го потвърди и Ема Томпсън, от която отмъкна Кенет Брана, и сегашното ѝ с 21 години по-младо гадже. Как става така? Мистерия.
Всяка от нас има поне една такава позната – мърлява, грозновата, с наднормено тегло, застаряваща, посредствена… (списъкът може да се допълва до безкрай), която обаче привлича мъжете като магнит. Около нея винаги кръжат на рояци самци с леко размътен поглед и оглупяло от страст поведение, а останалите жени, задъхани от яростен стремеж към съвършенство в името на същите тези мъже, се питат: „Ама защо!“
Защо, наистина? Ние в редакцията не успяхме да стигнем до консенсус. Дали понамирисващите жени не излъчват феромони, онази тайнствена привличаща съставка, която педантично се опитваме да заличим с безброй душове, лосиони и парфюми? Дали мъжете харесват жени, които не са перфектни, защото до тях самите те се чувстват по-напомпани и „на ниво“? Дали жените, които природата е поощетила откъм външност, не развиват за компенсация други умения? Не, не говоря за вулгарните подмятания, че правят всичко като за последно, а за умението да изслушват и да водят разговор например. Развивахме теория след теория и така и не намерихме отговор. Може би защото единственият мъж в екипа този път отсъстваше и не можа да внесе яснота.
Ако нещо съм научила за своите 25 плюс още толкова години, то е, че това, което ние си мислим, че мъжете харесват, и това, което наистина харесват, са различни вселени. Ама много различни. Не, мъжете не харесват 5-сантиметрови нокти (нормално – сигурно настръхват от ужас при мисълта да оставят най-скъпоценното си в хватката на орел). Не харесват пластове грим, които се размазват по собствените им лица, и се чувстват измамени, когато на сутринта видят съвсем различна жена. Не обичат усещането, че са в музей, в който може само да гледат и да ахкат, но не и да пипат, за да не развалят скъпата „поддръжка“. Не си падат по чупки, стойки и всички онези фасони, които сме нарочили за „секси“. Мъжете и жените не са толкова различни всъщност – ние също не харесваме прекалено излъсканите и вманиачени в себе си нарциси и ги оставяме за кориците на гей списанията.
Разбира се, че чалга естетиката си има фенове и обяснението за това се корени в една от основните аксиоми на чалга етиката – жената е трофей. Начинът, по който изглежда, е в пряка зависимост от платежоспособността на мъжа до нея. Да, кубиците силикон може да са подарък от предишния ѝ приятел, но незапознатите може да решат, че са от теб. В бутафорния свят на чалгата размерът има значение – и на бюста, и на портфейла. Ние обаче не говорим за мъжете, разхождащи трофеи, а за нормалните мъже, които са първо човешки същества и после всичко останало. Несъвършените мъже, които ни харесват такива, каквито сме – несъвършени.
Прави ли ви впечатление впрочем, че в рекламите на козметика думата „пъпки“ постепенно е изместена от по-политкоректното „несъвършенства“? Вероятно на копирайтърите „пъпки“ им звучи грубо, гнусно, обидно някак, затова се изразяват по-деликатно. Нещо като синята течност, която се лее в рекламите за превръзки. Забелязвате ли обаче какъв капан е това? И как точно в подсъзнанието ни се забива тази отровна стрела, която шепне: „Ти си несъвършена! Ти си недостатъчно добра! Ти не заслужаваш да бъдеш харесвана, желана, обичана, освен ако не се поправиш, не се подобриш, не се усъвършенстваш! Ние с радост ще ти помогнем и ще приберем парите ти. А, да – и ако може, продължавай да се самозаблуждаваш, че не го правиш за мъжете, а за себе си.“
Да, всички твърдим, че го правим за себе си, тази мантра щади достойнството ни. Абсолютно съм убедена, че мъжът ми няма да има нищо против, ако не съм целогодишно лъсната, епилирана и с педикюр, вашите също. И все пак продължавам да го правя „за себе си“, защото така съм закърмена и научена – че жената винаги трябва да е изрядна, подобрена, красива, в непрекъснато състезание. Вие също го правите, знам. Въртим се като хамстери във въртележката на стремежа към съвършенство и ще продължаваме да се въртим, докато не осъзнаем една простичка истина – в това състезание ние сме не само единствените участници, но и единствените зрители. Мъжете ли? Те никога не са били на трибуната. Имат си достатъчно собствени проблеми, за да ни ръкопляскат за измислените усилия. Или пият бира в кръчмата до стадиона в компанията на някоя друга, по-несъвършена. Някоя като Хелена Бонъм Картър.
