Изкуството е убежище от трудностите на живота, казва художникът, който ни напусна през септември
Фернандо Ботеро, един от най-известните и обичани латиноамерикански художници, си отиде в началото на есента – сезона на плодородието и зрялата пищност, така характерни за неговите платна. Стилът му, станал известен като ботеризъм, се разпознава моментално заради обемните и чувствени форми, преливащи от жизненост, наситени с чар и хумор. Понякога повърхностно определян като „художник на дебелите“, Ботеро всъщност покрива широк спектър от теми и сюжети. Освен сцените от ежедневния живот в Колумбия, с които е най-известен, както и натюрмортите и портретите на хора и животни, той се изкушава и от политическите теми. Има серия от картини, посветена на наркокартелите, както и такива за нарушаването на човешките права от американската армия в Ирак. Създава също и версии на емблематични картини в свой стил – например на „Портрет на Арнолфини“ на Ян ван Ейк или „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи.
„Мона Лиза на 12 години”, 1978 г.
Ботеро създава и много монументални скулптури, които може да се видят из градските улици и площади по целия свят – от Меделин до Ню Йорк, от Флоренция до Париж, от Мадрид до Йерусалим. Тези скулптури на човешки и животински фигури са естествена триизмерна еволюция на закръглените форми и приканват зрителя да ги докосне и да ги погали.
„Женски торс“, 1987 г. и „Мъж на кон“, 1992 г.
Първоначално привлечен от натюрмортите и по-специално от плодовете – както може да се досетите, заради закръглените форми – Ботеро постепенно пренасочва вдъхновението си към портретите и използва въображението си, за да ни представи това, което нарича „чувственост на формите и сладострастие и изобилие на природата“. Той вярва, че изкуството трябва да бъде „оазис, убежище от трудностите на живота“, и действително платната му притежават обаянието и невинността на един изгубен рай.
„Тоалет“
Детство
Фернандо Ботеро е роден на 19 април 1932 г. в Меделин в семейството на пътуващ търговец и шивачка. Баща му притежава впечатляваща библиотека и малкият Фернандо обожава да разглежда красиво илюстрираните томове. За жалост, едва 4-годишен остава сирак и чичо му влиза в ролята на бащинска фигура.
Израснал във втория по големина град в Колумбия, Ботеро от малък се впечатлява от бароковия разкош на колониалните сгради и църкви и често ги скицира в свободното си време. Интересни са му и артефактите от предколумбовата епоха, изложени в местния музей. Когато е на 12, чичо му го изпраща в училище за тореадори, където прекарва две години. Но Фернандо е привлечен повече от изкуството, отколкото от арената, и рисува акварели на бикове, пейзажи и натюрморти. Едва 16-годишен участва в обща изложба с други колумбийски художници и публикува илюстрациите си в El Colombiano, един от големите вестници в Меделин.
Продава и някои от акварелите си, а с парите плаща таксите за обучение в гимназията. По същото време публикува в местен вестник статия за Пабло Пикасо, в която изказва мнение, че „унищожаването на формите в кубизма отразява унищожаването на индивидуализма в съвременното общество“. Изказването му е прието като марксистко (по онова време маккартизмът вилнее не само в Щатите, а и в Латинска Америка) и заради това е изхвърлен от училище. Но неуспехът не помрачава амбициите на Фернандо и на 19 години той вече е абсолютно сигурен, че иска да е художник. Когато чува това, майка му проплаква: „Ще умреш от глад!“
Младост
Между 1949 и 1950 г. Ботеро работи в Меделин като сценограф. След това се мести в Богота, където прави първата си самостоятелна изложба в Galería Leo Matiz през 1951 г. По това време е започнал да експериментира с пропорциите и размера на фигурите, но картините му са толкова разнообразни и повлияни от различни художници – от Гоген до Диего Ривера, че посетителите остават с впечатлението за обща изложба. Въпреки това всички картини са продадени. 20-годишният Ботеро печели втора награда в Salón Nacional de Artistas в Богота и скоро след това с парите от продажбите на картините си заминава за Европа с лодка и акостира в Барселона през 1952 г. Оттам се прехвърля в Мадрид, учи в Academia de San Fernando и прекарва много време в музея Прадо, рисувайки копия на творби на Франсиско де Гоя и Диего Веласкес (дори успява да продаде някои от своите репродукции). През 1953 г. се мести в Париж, там пък усърдно разучава произведенията в Лувъра. След това, между 1953 и 1954 г., живее във Флоренция, където учи фрескова живопис в Accademia San Marco и черпи вдъхновение от творбите на майстори от ранния Ренесанс като Паоло Учело и Пиеро дела Франческа.
„Смъртта на Пабло Ескобар”, 1999 г.
През 1955 г. Фернандо се връща в Колумбия. Жени се за Глория Зеа (бъдещ директор на Колумбийския институт за култура) и следващата година се местят в Мексико Сити. Там открива и специфичния си стил, а картината „Натюрморт с мандолина“ (1956 г.) бележи повратна точка в неговата кариера. Оттук нататък изкривяването на размери и пропорции се превръща в част от неговия художествен почерк.
През 1957 г. Ботеро пътува до Вашингтон за първата си изложба в САЩ и отново всичките му картини са изкупени от колекционери. Година по-късно се връща в Колумбия и става професор по живопис в Bogotá Academy of Art. През 1960 г. Фернандо и Глория, които вече имат три деца (Фернандо, Лина и Хуан Карлос), се развеждат и той се мести в Ню Йорк. Остава там повече от десетилетие, а през 1964 г. се жени за втората си съпруга – Сесилия Самбрано.
Докато е в Ню Йорк, Фернандо рисува една от първите си критики на колумбийската държава. La familia presidencial („Президентското семейство“, 1967 г.) изобразява колумбийския президент със съпругата, тъщата и дъщеря му в компанията на военен генерал и епископ. Фигурите са с надути пропорции, в ярки цветове и с резки очертания в стила на латиноамериканското фолклорно изкуство. Въпреки че не коментира нищо по картината, тя е масово възприета като завоалирана сатира на колумбийската държавна власт и корупция.
„Президентското семейство”, 1967 г.
Зрелост
През 1972 г. Ботеро се мести в Париж, а вниманието му се насочва все повече към скулптурата. През 1974 г. се ражда синът му Педро, но следващата година със Сесилия се развеждат. През 1978 г. художникът се жени за трети път за гръцката скулпторка и художничка София Вари, с която остават заедно до смъртта ѝ през май 2023 г. През 1979 г. обаче трагедия сполетява семейството, докато е на почивка в Испания – автомобилна катастрофа ранява тежко Фернандо и отнема живота на сина му.
През 1983 г. Ботеро отваря студио в Пиетрасанта, Италия, за да създава скулптурите си (тъй като районът е известен със своите мраморни кариери и леярни). Има няколко жилища в различни краища на света, но това е любимото му място, където може да изпие чаша вино на сладки приказки със съседите и да ходи на плажа с колело, място, където усеща всички като свое семейство.
„Танцьорите”
Времето, прекарано в Мексико през 50-те, се отразява върху творчеството на Ботеро, особено силно е влиянието на монументалистите Диего Ривера и Давид Алваро Сикейрос. Подобно на тях той започна да използва силни наситени цветове и да изследва теми, свързани с колумбийската и латиноамериканската култура, наследство и идентичност. Той вече е нарисувал няколко картини на тази тема, но след 80-те насочва вниманието си предимно към популярната културна идентичност на Колумбия със сцени от колумбийски нощни клубове и латиноамерикански музиканти и танцьори. Някои критици виждат в произведенията му от онзи период социален коментар за живота на работническата класа, но той казва само, че „музиката, литературата и живописта – всички онези оазиси на съвършенството, които съставят изкуството – компенсират грубостта и материализма на живота“.
Късен период
Преминавайки от 80-те към 90-те години на миналия век, Ботеро все повече се отдава на скулптурата и неговите огромни бронзови животински и човешки фигури украсяват площадите на различни градове по света.
През 1994 г. художникът става жертва на неуспешен опит за отвличане в Богота. През юни следващата година, този път в Меделин, терористична група взривява 22 килограма динамит под неговата скулптура Pájaro („Птица“), която той е дарил на града (в допълнение към 23 скулптури в близкия парк). Бомбеният атентат, избухнал по време на музикален фестивал, убива трийсет души и ранява още двеста. Лявата партизанска група FARC поема отговорност за атентата като отмъщение срещу сина на Ботеро – Фернандо Ботеро Зеа, който по това време е министър на отбраната на Колумбия и отказва да влезе в политически преговори с групата. В отговор Ботеро създава нова статуя, използвайки останките от Pájaro. Кръщава я La Paloma de la Paz („Гълъбът на мира“) и я дарява обратно на града, а имената на жертвите на бомбардировката са гравирани върху основата ѝ.
90-те са време, в което Фернандо все повече се фокусира върху социални и политически теми. Създава поредица творби, посветени на наркотрафика и свързаното с него насилие в Колумбия. „Тези картини са различни от онова, което правех в миналото, от по-милата Колумбия, която познавах като момче. Тази Колумбия е по-насилствена, но и по-истинска. Това е факт, който не можем да пренебрегнем“, казва той. Скоро след това насочва вниманието си към друг политически въпрос и този път използва изкуството си, за да обвини САЩ в нарушаване на човешките права. Серията Abu Gharib е посветена на предполагаемите изтезания на задържани в затвора Абу Гариб, западно от Багдад. „Изкуството е важно – казва той, – защото когато хората започнат да забравят, изкуството им напомня какво се е случило. Хората нямаше да си спомнят трагедията на Герника днес, ако не беше картината на Пикасо.“
През 2006 г. Ботеро отново се завръща към по-жизнерадостните теми и, вдъхновен от пътуващ цирк, създава повече от 120 маслени картини и 200 рисунки по темата. До смъртта си живее и работи между Колумбия, Франция, Америка и Италия и продължава да излага произведенията си по целия свят. „Наслаждавам се да се местя от едно място на друго и да водя номадски живот, който ми подхожда най-много“, казва той.
