Експозицията „Тя, когато беше другарка” в Регионалния исторически музей – София, проследява петте лица на социалистическата жена – от героиня на труда до враг на държавата само заради избора на едно късо палто
Днес модата е право на личен избор, достъпът до нея е на един клик разстояние, но сме свикнали да приемаме тази визуална и физическа свобода за даденост.
Ако върнем лентата няколко десетилетия назад, в най-мрачните години на комунистическия режим в България, попадаме в коренно различна реалност, в която една дреха е достатъчно основание да бъдеш арестуван, публично унизен и дори изпратен в трудов лагер.
Този болезнен контраст изследва част от временната експозиция в Регионалния исторически музей – София. Чрез вещи, документи и интерактивни инсталации изложбата пресъздава визуално и документално женския свят в периода 1944-1989 г. Вместо да буди фалшива носталгия, тя служи като мост между поколенията – за да си дадем сметка колко много имаме днес и през какви абсурди са преминавали жените преди нас.
Само на една врата разстояние – в съседната зала на музея, ни посреща постоянната експозиция от времето на Третото българско царство. Контрастът между двете зали е стряскащ и действа като отрезвяваща машина на времето. Там, в Царска България, на преден план са изведени културата, градската буржоазия и интелектуалният елит. Прекрачвайки прага към социализма обаче, елегантната шапка е заменена от работническата престилка. Буржоазната дама е заличена от историята, а на нейно място, качена на пропаганден пиедестал, застава труженичката, чиято индивидуалност е изтрита в името на колектива.
Параноята на един режим
Зимата на 1958 година. Студената война е в разгара си, а комунистическата власт в България е обзета от параноя към всичко западно. Модата се превръща във враг номер едно. В началото на годината МВР под ръководството на заместник-министъра Мирчо Спасов провежда строго секретната хулиганска акция, кодирана като Мероприятие „Мълния“.
Официалната цел е столицата да се „изчисти от хулигани“. Реалната мишена обаче са младите хора, които слушат джаз, танцуват рокендрол и се обличат по западен образец – т.нар. зози (от френското zazous – младежка контракултура в Париж по време на Втората световна война – б.а.) и суинги. За държавата те са проводници на „упадъчно западно влияние“. В рамките на акцията стотици младежи и девойки са арестувани направо на улицата. Сред заловените са много млади жени, сред които дъщеря на царски офицер и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ, по журналистика и медицина. Какво е тяхното престъпление? Облечени са с палта с качулки, които милицията определя като предизвикателни и като категоричен „знак на хулигана“.
Бунтът на дървените копчета
Палтото, заради което тези жени са прибрани зад решетките, съвсем не е „ямурлук“, както подигравателно го нарича милицията. Това е класическият дъфълкоут (duffle coat), добил популярност у нас като „монгомъри“. Изработено от тежка груба вълна, това палто първоначално е униформа в Британския кралски флот. Снабдено е с голяма качулка и характерни продълговати копчета (toggle fastening – често наричани у нас „морж“ или „рогче“), които моряците са можели да закопчават и откопчават, без да свалят дебелите си ръкавици. По време на Втората световна война британският офицер Бърнард Монгомъри превръща палтото в своя запазена марка (откъдето идва и името му в България).
След войната обаче дъфълкоутът е осиновен от западните интелектуалци, студенти и артистични субкултури (включително тази на битниците). От военна униформа той се превръща в символ на младежкия бунт и неконформизма. Когато тази мода успява да се прокрадне през Желязната завеса в София, тя носи със себе си духа на свободния свят. Да облечеш „монгомъри“ през 1958 г., е било мълчалив, но категоричен отказ да се слееш със сивата унифицирана маса.
