Този текст тръгна от дребна наглед ежедневна случка. Сто на сто и вие сте го изпитвали – уж нищо и никакво, а ти вгорчава деня. В моя случай беше продавач на пазара, който ми продаде ябълки в черна, здраво завързана торбичка. Прибрах се вкъщи, отворих я и… ябълките се оказаха изгнили до една. А аз ревнах – както се разревава жена в края на тежък ден. Онова малко камъче, преобръщащо колата, в която с гордост разнасяме цялата си сила, оправност и непукизъм. Мъжът ми ме погледна, грабна торбата и се изнесе като яростно тъмно торнадо, просъсквайки нещо за ябълките и евентуалното им размазване във физиономията на продавача. А на мен… на мен ми стана хубаво. Едно такова архаично, демодирано хубаво, все едно Патрик Суейзи е казал Nobody puts Baby in a corner.
Нека заглавието не ви подвежда – текстът няма да бъде за мъже, които си отглеждат жени като крехки саксийни цветя. Няма да бъде и в тренда „Събуди богинята/принцесата/гейшата в себе си, получи почивка на Малдивите“. Той е за нещо много простичко – как да се отгледаме. Не за да получим нещо в замяна. Не за да ни ръкопляскат. Не за да доказваме каквото и да било.
Общо взето, в живота си
минаваме през три етапа
Първо отглеждаме мъжете си, после отглеждаме децата си, накрая отглеждаме себе си. Сигурна съм, че знаете за какво говоря и поне веднъж ви се е случвало да се влюбите в мъж заради потенциала му. Той е умен, талантлив и има блестящо бъдеще – поне във вашите очи. Няма значение, че на 35 още живее с майка си и не може да се задържи на една работа повече от няколко месеца. Нито че злоупотребява системно с едно или друго. Убедени сте, че просто не е имал шанс в живота, но с ваша помощ всичко ще се промени. Стига да го обичате достатъчно, да го подкрепяте достатъчно, да сте плътно до него. И неусетно мъжът от любовник се превръща в проект. Ако сте гледали филма The Wife, сигурно си спомняте, че главната героиня на въпроса какво работи отговаря kingmaker (създател на крале).
Да си kingmaker е много изкушаващо, няма какво да се лъжем. Дава ти възможност да нахраниш амбициите си, без да рискуваш собствената си глава. Дава ти един куп причини да си още с този човек, защото „сексът е страхотен“ не звучи достатъчно сериозно. И най-вече канализира майчинския ти инстинкт, който от куклите се пренасочва към по-голямо предизвикателство – мъжете.
Този етап продължава различно дълго в зависимост от глупостта ни (добре де, от емоционалните ни дефицити). След него вариантите, общо взето, са два – раждаме деца (ако имаме късмет – от мъж, който не се нуждае от отглеждане) или си взимаме котка (или десет котки). Защото така сме устроени – имаме нужда да сме нужни. Посвещаваме се на децата с цялата си любов и с цялото си очакване и ако не внимаваме, има опасност от деца да ги превърнем в проект.
Децата обаче порастват и ни напускат, а котките… е, те ни напускат по друг начин. И точно в този момент, когато с ужас решаваме, че повече никому не сме нужни, се оказва, че има още някой, който се нуждае от нас. Ние самите. Това е моментът, в който
се превръщаме в майки на самите себе си
и най-накрая си даваме онази дълго чакана прегръдка и утеха.
С това пробуждане и обръщане към себе си идва и преосмислянето на понятието „силна жена“. Повечето от нас в някакъв момент от живота си (ако не и през целия си живот) са изпитвали вътрешна потребност да се състезават с мъжете. Всяка жена, която не е отгледана и възпитана като разглезена кукличка, се сблъсква с необходимостта да се докаже в един мъжки свят. И понеже силата се счита за атрибут на мъжете, правим го по техния начин и с техните средства – просто защото не знаем други. Ако майките ни са ни учили на някакви неща, те са били чисто практични, домакински. Не и как да бъдем жени – по женски силни жени, а не мъже с рокли.
Мен също не ме подмина. До 10-ата си година се гордеех, че мога да набия всички момчета. До 20-ата – че съм по-умна от повечето от тях. До 30-ата – че се справям с всякакви „мъжки“ неща в домакинството. До 40-ата – че никога не съм плакала пред мъж. Когато погледна назад, ми става смешно в какви глупави състезания съм влагала енергията си, как съм се опитвала да докажа на света и на себе си, че съм силна по единствения ми известен начин – както го правят мъжете. Физическа сила, рационално мислене, потискане на емоциите – това бяха оръжията ми.
Но знаете ли, през последните години покрай работата си изчетох много истории на успели жени. Успели в бизнеса, в науката, в изкуството, във всички сфери на живота. И осъзнах, че никоя от тях
не е постигнала успеха с мъжки средства
(е, освен може би тежкоатлетките). Всички те са разчитали на качества като креативност, интуиция, адаптивност, усет за момента и ситуацията, способност за комуникация с други хора, делегиране, емпатия и здрав разум – все неща, които се свързват с женското начало. Никоя от тях не се е превърнала в мъж, и слава богу.
Дадох си сметка още, че онзи плакат със запретналата ръкави яка работничка и слогана We can do it е измислен през Втората световна война, когато мъжете са били на фронта и се е налагало жените да ги заместват във фабриките. Но войната свърши, момичета. На всички ни е ясно, че можем да го направим. И можем да бъдем повече мъже от мъжете, когато се наложи. Че можем да носим тежки куфари, да отпушим тоалетната, да оправим електроинсталацията, да сменим гумите. Нещо повече – това е задължителният набор от умения за самостоятелен живот (както готвенето, чистенето и прането са част от мъжкия набор за оцеляване). Ключовата фраза е „когато се наложи“. Ако го правим, когато не се налага, не доказваме нищо на никого – освен може би, че сме добри в кастрирането на мъже. След известно време ще сме добри и в оплакването, че истински мъже вече няма.
Да отгледаш вътрешната си жена
не е лесно, особено ако по-голямата част от живота ти е минала в отглеждане на вътрешния ти мъж. Но си струва, стига да не изпуснеш мярката и от жена да се превърнеш в проект. Преосмислянето на понятията „сила“ и „слабост“ и свързаните с тях клишета носи свобода, спокойствие и вътрешен баланс. Когато вече не изпитваш потребност да се афишираш като „силна жена“ на всяка цена, животът някак се подрежда по-леко. Без да се налага да се правиш на глупава, без да бъдеш манипулативна кучка, без да свириш по струната на пасивната агресивност.
Иска ми се да вярвам, че в недалечно бъдеще ще се появи нова дума за женската сила. Нещо, което няма да носи усещането за агресия, тестостерон, рев на двигател и напомпани мускули като „girl power“. „Сила“ е хубава дума впрочем и на български звучи по-скоро женски, отколкото мъжки. Дълбока, овладяна, идваща от недрата на самия живот. Иска ми се да вярвам също, че някой ден войната между половете ще приключи с равен резултат и най-накрая ще има равновесие (и по-малко огорчени и озлобени „силни жени“). А дотогава… най-доброто, което можем да направим, е да отгледаме себе си. Да отпуснем юздите, да се наслаждаваме на пътуването, да разберем, че отношенията между мъжете и жените не са състезание и да финишираме първи е препоръчително само когато става дума за секс.
Що се отнася до случката от началото на текста – о, с голямо удоволствие бих се разкрещяла самата аз на продавача. Дори бих му размазала гнилите ябълки във физиономията (детските навици трудно се забравят). Но тогава щях да пропусна блесналия поглед и наперения гребен на мъжа ми, когато се прибра с торба здрави ябълки. И оная топлина в сърцето, все едно Патрик Суейзи е казал Nobody puts Baby in a corner.
