Да си фен на Дейвид Линч не се доближава до нищо, което е познато на феновете изобщо. Линч е непримирим гений, който борави с различното, гротескното, на моменти сюрреалистично кино. Той е един от режисьорите, които обикнете ли, е за цял живот.
Първата среща на мнозина с Линч със сигурност е била в началото на 90-те чрез най-известната и значима поп културна творба на режисьора – сериалът „Туин Пийкс“. Сериалът, след който фразата „совите не са това, което са“ придоби толкова дълбок смисъл, че хората все още имат различни вариации на значението й. И побра в едно малко градче шизофреничния хаос на объркан и зъл свят. Дейвид Линч е културно явление, толкова важно за развитието на седмото изкуство, колкото са Бунюел, Фелини и Скорсезе. Дейвид Линч не е „чашата чай на всеки“, както биха казали англичаните и в това няма нищо лошо. Човек или разбира неговото изкуство, или не – среден вариант няма. Повечето хора го намират за претенциозен, странен, лош, недомислен. За другите Линч е гений. Ние сме от вторите.

Дейвид Линч, макар и познат предимно като режисьор, е артист с многопластов характер – той е художник, фотограф, музикант, достатъчно провокативен е и като писател. За целта дайте шанс на „Кът за мечти“ и „Да уловиш голямата риба“. В контекста на епохата, в която Дейвид Линч се оформя като личност и като творец, увлечението му по източната философия е напълно обяснимо неговото увлечение по Трансцеденталната Медитация и досега му с Единното Поле. В средата на 60-те години на миналия век, когато в световното кино царуват обявените от днешните критици гении, като сред тях любимци на Линч са Стенли Кубрик и Федерико Фелини, режисьорът попада като студент по рисуване в особено благодатната експериментална атмосфера на Пенсилванската академия за изящни изкуства във Филаделфия. Там той осъзнава, че рисуването няма да му е достатъчно като средство за изразяване и затова се ориентира към киното. Боравенето с екранния образ в комбинация с жадната му нужда и афинитет му към европейското кино от онова време, като че ли допълнително стимулира афинитета на Линч към сюрреално магичната атмосфера, характерна за неговите творби и до днес. Линч изследва дебрите на несъзнаваното, вниква в скритите смисли на сънищата и демонстрира техните чудатости, деформации и алогичност.

Първият пълнометражен филм, изключително определящ за кариерата на Линч, е „Гумена глава“ или Eraserhead. Сюрреалистичен пърформънс на ужасите в черно-бялата гама, вдъхновен от времето, което Линч е прекарал на гадни и зли места във Филаделфия. Когато гледате повечето неща на Линч, включително и мейнстрийм киното му, разбираш, че не насилието, видяно или дочуто някъде, е определящо за Линч. Той просто вижда света през криво огледало, през което повечето хора не смеят да погледнат. Eraserhead отнема на режисьора години работа и нерви, заради липсата на финансиране, странноста на проекта като цяло и ангажирането на актьорския състав. Той обаче е сигурен, че иска да завърши първата си пълнометражна продукция и след пет години работа по него, филмът излиза през 1977-а. Има слухове, че Франсис Форд Копола бил толкова впечатлен от изпълнената с хаотични кадри и насилие продукция на Линч, че я пускал на актьорския състав на „Апокалипсис сега“ преди началото на снимките. Eraserhead е филмът, който помага на Линч да направи следващите си филмови шедьоври – „Човекът-слон“, базиран на случая на Джоузеф Мерик и описан от доктор Фредерик Тривс, „Дюн“, „Синьо кадифе“ и, разбира се, „Туин Пийкс“.

През 2001-а, малко след като снима „Мълхоланд Драйв“, Линч бавно се оттегля от киното, което ние познаваме, за да снима късометражки, документални филми, видеопарчета – нищо, което да заслужава таланта на Линч. През 2014-а режисьорът сглабя филма „Twin Peaks: The Missing Pieces“, който събира в себе си най-различни изтрити сцени от сериала и „Огън, следвай ме“, като дава алтернативни сюжетни линии и истории, на тези, които зрителят познава.

Само „Туин Пийкс“ е определян от публиката и критиката за едно от най-важните телевизионни събития през 90-те години. Сюрреалистичната, мрачна продукция на Линч поставя основата на онова, което по-късно служи като отправна точка за правенето на добри сериали. „Туин Пийкс“ е повлиял на много от силните заглавия на малкия и на големия, екран, като „Истински детектив“, „Уейуърд пайнс“, „Фарго“. Само Линч може да разкаже историята на едно убийство чрез психосоматичните видения и пропадания на един детектив и обезумелите зрители в малък град.
„Туин Пийкс“ е важен за модерната култура шедьовър, който сменя правилата на телевизията с един замах. Това не се е променило и до днес. След сериала, Линч снима неговата предистория – филмът „Огън, следвай ме“, в който все пак, по един линчовски начин, дава минимално разрешение на загадката, която тормози душите на хората и до днес, а именно: „Кой уби Лора Палмър?“. Истината е и Линч е казвал това в множество интервюта, че той и Марк Фрост – другият сценарист на сериала и човек, с когото Линч работи и до днес, не са имали никакво намерение да разкриват убиецът на Лора Палмър. И ако днес се наемете да изгледате целия „Туин Пийкс“ отново – има го в HBO GO – ще видите, че убиецът на Лора Палмър бива разкрит към средата на втори сезон. Причината? Телевизия ABC, която по онова време е продуцент на проекта, натиска Линч и Фрост, буквално им извива ръцете, за да разкрият убиеца и да дадат на зрителите някакъв финал. Разбира се, и двамата го правят по начин присъщ за тях самите – с уклончиви думи, с абстрактни кадри и обяснения, с психосоматични епизоди, с тайни и странности. За да може на финала, дори и зрителят да не е сигурен. И той не е: Кой уби Лора Палмър?

Отговорите на този толкова важен въпрос, че днес той е станал нарицателно, са два и Линч не желае да коментира финала на сериала.
„Финал. Непрекъснато чувам тази дума. Това е театър на абсурда. Всички знаят, че по телевизията ще видят края на сюжета в последните 15 минути. Това е като дрога. За мен в това е красотата на „Туин Пийкс“. Подхвърлихме някои неприятни изненади. В момента, в който едно шоу създава усещане за финал, то ти дава оправданието да забравиш, че си го гледал.“