Младите актьори Илиян Стаменков и Цветина Ангелова в една съвременна пиеса ще ви накарат да преживеете целия спектър от емоции и дори да поискате да ги гледате още веднъж в I AM Studio
Във финалната сцена напрежението достига върха – героят държи на раменете си момичето, надянало примка на врата си; успял е да я грабне малко преди тя да ритне стола. Опитва се да докопа с босия си крак дистанционното на телевизора, за да увеличи звука докрай и така да предизвика съседите да викнат полиция или дявол знае кого. За да спаси тази, на която е дошъл да каже, че я обича, след като години наред се е забърквал в други връзки и несигурни отношения. А тя го е изслушвала, приютявала и отблъсквала, потънала в собствените си противоречиви чувства.

Фотография / Боряна Дживджанова
„В тази сцена съм над прожекторите и виждам вълнението на хората в залата, страха, сълзите. И си казвам – наистина ли е толкова страшно и странно. И чувствам, че сме постигнали нещо хубаво…“, казва Цветина Ангелова.
Една от зрителите, които не сдържат сълзите си, съм аз. Кой знае откога не съм плакала в театър, като си помисля, не съм се и смяла. А „Интервенция“ ми донесе целия спектър от емоции, доведе ме до катарзиса, който сценичните изкуства би трябвало да предизвикват.
„Не ми е важно някой конкретно да ме харесва. Радвам се, че идват да ни гледат“, казва Илиян Стаменков, когото също както и Цветина виждам на сцена за първи път. А иначе го познавам от дете. Толкова затворено и мълчаливо, че когато научих за желанието му да стане актьор, онемях. Сега, след като ме разтърси из основи с изпълнението си в „Интервенция“, му признавам някогашните си съмнения в неговия избор. И неочаквано получавам признанието на Илиян, че е аутист. Преди половин година разбрал – тръгнал на психолог и при тест се оказало, че е доста навътре в спектъра. Това му дало обяснение за много неща, свързани със самия него – още от малък близки и нетолкова близки отбелязвали, че е странен, че говори малко и бавно. А той се биел с децата, за да спрат да му се подиграват и да го оставят на мира.
В края на 11 клас се записал в актьорска школа – от тези, чиито емисари обикаляли училищата и приемали всички желаещи, готови да си плащат таксите. В 12 клас Велизар Бинев започнал да го готви за кандидатстване в НАТФИЗ. И когато го скъсали на трети кръг, Илиян се разплакал. Записал се в театралния колеж „Любен Гройс“ кам НБУ при Ани Васева и Леонид Йовчев. Скоро след това се замислил какво прави там и прекъснал обучението си. Кандидатствал за втори път в НАТФИЗ и въпреки че проф. Здравко Митков много го харесал, Илиян не стигнал до втори кръг. Този път без драми се включил в класа на Малин Кръстев и Геро отново в театралния колеж.

Илиян Стаменков: „В актуалните текстове актьорите са предразположени да дадат повече от собствената си природа. За мен това е ценно. Не ми е интересно да видя 75-ата интерпретация на Хамлет или на Чехов, а нещо, в което да се припозная.“
С Цветина за първи път играли заедно в трети курс – тя била предупредена, че Илиян е труден, има различен подход към актьорската игра. Но с търпение и разбиране се справила. После Илиян изчезнал от хоризонта. Завършвайки, постъпил в една от големите аутсорсинг компании. „Изкарвах добри пари – спомня си Илиян, – но се чувствах безсмислен, повтаряйки едно и също по цял ден две години. Така че като се яви възможност, веднага напуснах. Вместо да се меся в нов проект, реших да си намеря пиеса и екип, за да се върна в играта на сцената.“
Илиян говори, че гледайки театрални постановки и игрално кино, не вярва на актьорите. „Не съм почитател на младите, забити в класически пиеси. В актуалните текстове актьорите са предразположени да дадат повече от собствената си природа. За мен това е ценно. Не ми е интересно да видя 75-ата интерпретация на Хамлет или на Чехов, а нещо, в което да се припозная.“ С тази нагласа започнал да търси съвременен драматург, чиято пиеса да може да се играе от двама-трима актьори. Така попаднал на „Интервенция“ на Майк Бартлет и започнал да мисли с кого да я постави на сцената на I AM Studio.
Цветина изплувала в съзнанието му като идеалната партньорка в двойката млади, за които едно от най-трудните неща се оказва да намерят път един към друг, да признаят чувствата си. Мартина Георгиева, записана в афиша като консултант, на практика изиграла ролята на режисьор. А годеника на Цветина Ангел Шпатов използвали като сценичен работник. Лъчезар Павлов им написал музиката.

Фотография / Боряна Дживджанова
Репетирали само в почивните дни, през седмицата Цветина била на работа – нищо общо с театъра, анализатор на карти Револют. И три години не била стъпвала на сцена. Споделила с Илиян съмненията си, че ще издържи докрай нещата, през които преминава предложената ѝ героиня, толкова наподобяваща самата нея впрочем с бодлите в характера, с чувството за хумор, с иронията…
Не е толкова лесно да изиграеш себе си, да покажеш пред публиката черти, които дори не искаш да признаеш, че имаш.
Това отговаря Цветина на въпроса ми дали в живота тя прилича на героинята си от „Интервенция“. „Имах подсъзнателен страх от това да се разкрия. Седмица преди премиерата, когато завършихме цялостното представление, се усъмних в себе си. Питах се дали знам какво правя с персонажа си, влагам ли достатъчно емоция. Прочетох текста отново, макар да го знаех наизуст. И стана…“
Илиян я допълва: „Хората дават пари да видят част от душата ти, а не за перфектната режисьорска представа как трябва да изглежда персонажът ти.” И той наистина в „Интервенция“ разтваря вратата към своята – нерешителна, на моменти плаха, ранима и търсеща любов душа. Дали ще се идентифицирате с неговия герой, или с героинята на Цвети, все у някого ще се припознаете, а може и едновременно у двамата да се намерите, в перфектното им допълване и партньорство.
Връщам Цветина на финалната сцена, за да попитам колко е важно доверието в партньора. „Докато репетирахме, случваше се да прекарам и по 35-40 минути на раменете на Илиян – смее се тя. – Което си е изпитание основно за неговата издръжливост. В първите две представления ужасно се притеснявах, на третото спрях. Доверих му се изцяло. И продължавам.“