Димана Йорданова: Не искам да предам детето, което бях

Елин Рахнев те сравнява с Ейми Уайнхаус, а ти с кого би се сравнила  независимо от жанра?

С абсолютно никого. Сравненията са хазарт, от който никой не е спечелил. Даже често си тръгва разорен.

Защо не стана художник, или рисуваш тайно и публиката не знае?

Рисуването изобщо не ми е интересно. Понякога рисувам смешни комикси за приятели, без претенция за изкуство. Имам нужда да говоря силно и ясно, а с рисуването не успявах да чуя гласа си.

Какъв е най-щастливият ти урок напоследък?

Че трябва да умреш, за да разбереш, че смърт няма.

Какъв е женският грях, който ти доставя най-голямо удоволствие?

Не знам кои грехове са мъжки и кои женски, но удоволствията и греховете си остават в зоната на личното пространство. Все пак, ако приемем чревоугодното ядене на шоколад за грях, това е моето.

След като човек прочете „Жената и мъжете, които бях“, започва да се пита: има ли война между половете според Димана?

Има война навсякъде, където няма любов. Мъжът и жената са два отделни свята и който го отрича, не познава и двата. Жените никога няма да разберат мъжете, както и обратното. И в това е цялото очарование на тези две същества, които непрестанно се търсят, разминават се и все пак се намират.

Вярно ли е, че 2020-а ти донесе нова любов?

Донесе ми я, но беше объркала поръчката.

Над какво работиш в момента, ще издаваш ли скоро поезия или проза? 

В момента работя над себе си. И пия кафе. Никога не съм искала да издавам. Аз май все още не държа особено на това. Имам лееека непоносимост към литературната среда. И към всякакви други среди, общества, титли, награди, „интелектуални секти“, масови литературни четения и прочие. Любимата ми книга е „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков.

Без какво не можеш да живееш?

Завърших рисуване, станах писател, но онова, без което наистина не мога да живея, е музиката. Влюбена съм в Том Йорк и Дейв Геън.

Има ли шанс твои стихове да се превърнат в песен?

Имало е подобни опити, но все не попадах на музикантите, с които да си паснем. Много ми се иска някой ден да чуя песен по мой текст, наистина. Чакаме. И приемаме оферти.

Пробва ли да останеш някъде по света?

Живяла съм в Англия и Испания. Интересни времена, бях малко след 20-ата си година. За Англия заминах по любов. Реших го около три дни преди да го направя. Поживях там две години и излетях за Испания отново по любов и отново спонтанно. Тогава (очевидно) все още наивно вярвах в хората и романтичните клетви. Но трудността да намеря себе си в тези държави беше огромна. Чужбина за мен беше като черна дупка, която изсмукваше най-голямата ми сила – думите на роден език. Затова и се върнах в България. Тук битките ми са поне на земята, в която един ден ще легна.

В какво вярваш?

Че хората са добри, макар да знам, че не са.

Последните няколко думи в най-новата ти книга „Писма до Ния, която не родих“ са „Светът, от който те спасих“ – какво в българския свят може да бъде променено и на какво сме обречени без промяна?

Почти всичко в този живот може да бъде променено, но в българския ни  измъчен, инатлив, закоравял свят…  това няма да се случи. Виждали ли сте как се помага на човек, който не иска да му бъде помогнато? Нещо подобно се случва и тук. Примирение и повдигнати рамене, Фейсбук революционери, безочливи водачи, повели армия от слепи. Съжалявам, че го казвам, може би ме хващате в крив ден, знам ли, но това е трупано с поколения, градени са комплекси от едни пет века, от едни други режими, от десетилетия лъжлива демокрация. Не казвам, че сме дъно – просто сме непроменими. Историята ни го доказва. И все пак имаме изкуство, природа и позитивни черти, които ги няма другаде. Да се вкопчим в тях, това ми се иска.

Spread the love
Публикувано от
Още от Албена Атанасова

Ники дьо Сен Фал: Изкуството като отмъщение

Бони и Клайд от авангарда  Среща голямата си любов през 1956-а: скулптора...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ