Димана Йорданова: Не искам да предам детето, което бях

Мъжът и жената са два отделни свята и който го отрича, не познава и двата. Жените никога няма да разберат мъжете, както и обратното, казва поетесата

Ако срещнете Димана Йорданова и не сте чели стиховете й, вероятно ще си кажете: това момиче е извор на адреналин, прилича на секси актриса – големи очи, красива, пластична, неуловима, загадъчна, сякаш родена за романтична драма. Ако в следващия момент прочетете дори няколко реда от „Писма до Ния, която не родих“ и сте жена, ще усетите в слънчевия сплит жестоката нотка на болката. (Не е ясно дали мъж може да понесе толкова смазваща тъга.) Но Димана не е жрица от древногръцка трагедия. Тя е думите и думите са Димана – цялата Димана, само Димана и нищо друго освен Димана. Твори и четива за невръстни консуматори на словото. „Да напишеш книга за деца, е като да разкажеш “Война и мир“ в хайку“, признава тя. Димана споделя, че докато общува с деца и създава приказки за тях (“Ама че работа“), получава важно прозрение: щастието съществува! Така поддържа постоянен обмен на уроци, като един от най-важните е: не спирай да се учудваш – любопитството ни държи живи.

Родена във Велико Търново, тя завършва гимназия с профил „Изобразително изкуство“, учи „Балканистика“, дебютната й стихосбирка е „Жената и мъжете, които бях“, има награди, работи като сценарист на телевизионни предавания и преводач. Не говори директно за мъжете в живота си – те са във всяка нейна сричка. Понякога нарича себе си „дива“ и „крива“. Ето още малко от Димана за DIVA!

Димана, какво беше детството ти?

Бутиково. До 11-годишна раснах на село.

Споделяла си, че си проблемна от малка – преодоля ли това, което се крие зад тази безмилостна автодефиниция?

Бях емоционално и непокорно дете. И малко особено – сама си правех кукли, дрехи, спектакли, концерти, светове… То май още съм си същата. Няма нищо безмилостно в това да си себе си, да не пасваш почти никъде. Преодоляла съм го. Преодолях и, доколкото мога, страховете от детството или по-скоро този от изоставяне. Всичко друго запазих. Просто никога не искам да предам детето, което бях, защото то е прекрасно.

Спомняш ли си първия стих, който написа? Тогава ли реши, че ще се изразяваш най-добре чрез буквите? 

Помня го, да. Беше в пети клас. За Дон Кихот, за лудостта, за китари и изгубените в празни бутилки надежди… Сериозна работа! Учителката си помисли, че пиша бележка на някого, взе листа от ръцете ми и се зачете. После се окашля и каза пред всички, че иска да им прочете нещо. Прочете го, а те много се смяха. Умрях от срам. 15 години по-късно се осмелих да напиша второто си стихотворение. И защото никой не се смя, реших да напиша и трето… И така няколко книги.

Колко от теб и от личната ти история има в „Писма до Ния, която не родих“?

Колкото е било необходимо, за да се получи емоционална книга. Не мисля, че за читателя са важни процентите лична истина, важна му е неговата история, неговата болка. Той иска да вземе от страниците, не да им дава съчувствието си. Така и трябва. 

Много от думите в новата ти книга разкъсват душата – откъде идва тази сила, която превръща всекидневната жестокост на битието в лирика?

Нямам представа. Откъде идва талантът на хората, кой може да каже? За мен думите са важни. Винаги са били, а с времето станаха моя „втора кожа“. Понякога ми стяга, не крия това. Има опасност да се закопаем в ямата на красивите думи и да се самозабравим. Но това са рисковете от всяко скачане нагоре – не знаеш къде ще се приземиш и колко лошо ще се удариш.

Казваш, че животът крие смисъла си,ти докъде стигна с откриването му?

Как да стигна до място, което не съществува? Смисълът за мен е проблясък – един ден е там, на другия изчезва. Има въпроси, които е по-добре да не си задаваш, ако искаш да си спокоен.

Обожаваш котките – колко имаш в момента, какво е най-човешкото у тях?

Не съм ги броила, но са повече, отколкото предполага всеки, който чете това. Човешкото у тях е лакомията им. Всичко останало е просто чудесно, дори поучително.

Как се появи любовта ти към тези животни?

Имах страх от котки, докато не спасих малко коте преди няколко години. И оттогава освен многото котки имам силна и непреклонна любов към тях. Промениха ме.

Spread the love
Публикувано от
Още от Албена Атанасова

Вяра Табакова: Вечер пиша върху пясъка

Театърът е моят живот, но животът не е само театър, казва актрисата,...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ