Не е задължително да си съгласен с всички, достатъчно е да разбираш, убеден e актьорът, който играе през вечер в театъра, но стана масово популярен като д-р Дерменджиев в сериала по bTV „Вяра, надежда, любов”
Фотография / Пловдивски театър, Личен архив
Надали този, който още в първия си земен ден е орисан от свещеното чудовище на театъра и киното Николай Бинев, би могъл да кривне от правата вяра на изкуството. През юли на 1999 година младата Станка Калчева току-що е родила Борис Кръстев, когато великият актьор прави пълен хороскоп на момченцето. Категоричен, че сцената ще бъде неговият живот, Бинев му носи своя бебешка дрешка. Камизолката случайно изпада от някакви куфари, подредени върху семейния гардероб в дома на знаменитите съпрузи Николай Бинев и Домна Ганева. Знакът е достатъчно красноречив и дори бащата на бебето – Малин Кръстев, признава, че подтекстът е повече от ясен.
Десет години по-късно Борис Кръстев, растящ сред декорите и артистите в Младежкия театър, дебютира в „Зад канала“ – в първата пиеса на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в шест вечерта“. Постановката е на Маргарита Младенова, драматургията е сложна и тежко-философска, но на момчето и око не му мига, а и баща му е до него. Кръстниците му в жанра са още Илка Зафирова, Светлана Янчева, Владимир Пенев и Пенко Господинов. После се мярка във филма на Светослав Овчаров „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ и партнира на родителите си във „Фрида“ като Уропохтъл, младия бог на Мексико. Четири години е в школата на Малин Кръстев и никой не се съмнява какво се върти в главата му, макар Станка Калчева да твърди: „Всяко дете е артистично!“ На 15-16 вече лее стихове, измисля сюжети, но не се отказва и от електронните игри, въпреки че по-късно ще ги брои за някакъв вид бягство от реалността.
Борис е свободен в изборите си, макар че Малин и Станка никак не са очаровани от
безапелационното му влечение към актьорството
Струва им се, че тийнейджърът вижда само блясъка и чува преди всичко аплаузите, докато на тях периодично им се е случвало да преминават през мизерията и униженията, от които малцина в съсловието са се спасили. Когато разбират, че няма колебания, застават зад него. Но нито един от двамата няма намерение да го подготвя за кандидатстудентските изпити – Борис вече знае много за занаята, от него се иска да седне и да разработи монолози, басни и стихове. Не е от най-работливите – в гимназията не си дава никакъв зор, защото знае, че в НАТФИЗ ще го приемат и с тройките.
Покрай приемните кръгове в академията Ивайло Христов пита Малин Кръстев и Станка Калчева: „Защо Боби не кандидатства режисура? Няма достатъчно режисьори в тая държава!“ Той знае, че синът на старите му приятели има богато въображение и атрактивно перо. И Борис го доказва с пиесата „Кулата“. Той е във втори курс и се чувства адски гадно – историята мълчи дали заради момиче или заради други перипетии. Вдъхновението му обаче е заредено със сърдечни трепети, защото неговите герои – принцеса, принц и рицар, са водени от блянове и копнежи по съвършената любов. Кулата пък е огледален образ на срещата между приказката и модерността, пространството, в което всичко е възможно, макар че е обградена с ров, пълен с горяща лава, и охранявана от дракон. Борис, наследил от майка си и баща си не само лекотата пред публиката и пред камерата, но и
рефлекса за сатира и абсурдност
слива в текста си поетичното и тъжното, магията и прозата. Пише „Кулата“ за един ден, въпреки че като я започва, не знае как ще я завърши. Малин го убеждава да я пусне в анонимния конкурс в Театър „199“ за нова българска драматургия с името на Славка Славова. Печели го и никой не може да го заподозре във „връзкарство“.
