Димитър Стоянович или Дими, както го наричат, дебютира като режисьор в българското кино в момент, когато почти едновременно излязоха на екран над десет ленти. „Плът” е една от тях
Историята разказва за известна преводачка в разцвета на силите си, посечена от диагнозата рак. Личното страдание се сблъсква със смразяващата рутина на медицинската терапия в чудовищните ѝ детайли. А някъде отвън хората продължават да се смеят, да пият и да пеят, сякаш това няма да се случи с тях още утре. „В битката за живота и по пътя към смъртта плътта винаги се оказва крайният победител“, казва Дими. И го доказва с филма си, заснет за десет дни с Весела Бабинова и Пламена Гетова в двете главни роли.
С Дими Стоянович говорим за нездравото му любопитство, водещо го към много и различни нови територии, които изследва с детинска радост, за киното въобще и в частност за българското, както и за това колко е хубаво да ти се получи мусаката.
Дими, как се чувстваш, след като „Плът“ вече е по екраните и хората го гледат? Да ти призная, много съм добре и дори малко ме е срам от тази работа, като гледам как са се напрегнали хората наоколо… Иначе се радвам за излизането на „Плът“ по екраните, представяш ли си да не се радвах? Хората, на чието мнение и обективност вярвам, са учудващо доволни, а времето ще каже дали филмът ще бъде оценен или отхвърлен в общ исторически план, нямам никаква идея.
Какво е да смениш амплоато от сценарист на режисьор? Всъщност нищо не съм сменил, само направих следваща и, струва ми се, логична стъпка в моето любовно общуване с киното. Обичам го с цялото си сърце и се старая никога да не му изневерявам, като например да се отнасям към него безотговорно или бездарно. С добра подготовка, с яснота какво искаш да постигнеш и с правилните хора около себе си режисурата е песен. Имам подозрения, че за мнозина е голяма мъка, и се чудя защо тогава се занимават с тази работа. Но да сме живи и здрави.
Ти си съсценарист на няколко филма („Снимка с Юки“, „Жълт Олеандър“), в „Плът“ комбинираш сценарист и режисьор. Кое ти беше трудно и кое лесно като каране на колело? В интерес на истината, много по-лесно е да комбинираш двете неща, отколкото да си само сценарист примерно, защото не се налага да се съобразяваш с някого, който би могъл да съсипе работата ти – веднъж ми се е случвало и много се срамувах, че името ми стои отдолу. Но нямам право да се оплаквам от сценарно-режисьорската симбиоза, защото имах и имам невероятния късмет да работя във времето с режисьора Лъчезар Аврамов, с когото винаги сме имали съвършен синхрон в мисленето за кино. Всъщност той е моят практически учител в режисурата и буквално ме принуди да направя режисьорски дебют. И съм му много благодарен, има си хас.
Разкажи ми малко за „Плът“, знам, че сте го снимали само за 10 дни. Снимането е само финалният щрих от един много дълъг процес. Там, където парите не достигат, както е генерално в българското кино, може да се компенсира с добра подготовка. Аз съм напълно убеден, че когато камерата започне да работи в първия снимачен ден, филмът вече е завършил. Важното е как си се подготвил до този момент – аз отделих много време и енергия именно в тази посока. Дълги репетиции с актьорите, дълга подготовка с оператора и останалите членове на екипа, след което краткото време на терен се превръща в чисто удоволствие за всички.
Заглавието на филма е натуралистично, но директно те вкарва в сюжета. Как дойде при теб тази история? Не съм съвсем сигурен, че зрителят има идея какво ще види само през заглавието, малко по-сложно е, отколкото изглежда на пръв поглед. Плът не означава плътско или поне не само това, опитвам се да разгърна една сравнително амбициозна философска провокация за осмислянето на човешкото съществуване през плътта, не толкова през душата. Историята е много лична и в същото време засягаща абсолютно всички ни. Независимо дали пиша оригинален сценарий или е по литературно произведение, винаги намесвам личното. Не съм сигурен, че една история може да бъде разказана честно, ако не е лична.
