Диляна Манева: Вината е „Шестият пръст“, от който не можем да се отървем

Много е странно усещането, когато излезеш от паяжината на „добра книга”. Слагам кавичките, защото напук на всички литературни правила и цензи, в крайна сметка съдник в тези решения се оказва сърцето.

А „Шестият пръст” на сценариста, писател, драматург Деляна Манева успява да напипа точно тази „струна” (нали все това търсим). Да бъде „роман за душата”, но не в преекспонираната му роля и без да се стреми да бъде ГБР (Големия български роман). А междувременно и повод да си кажем някои позабравени истини.

Едно момче, пред което са отворени всички врати на Европа-та, трябва да се срещне с биологичния си баща, когото не помни да е срещал. И тази среща си има цел – един подпис и едно сбогуване „завинаги”. Но това, което започва като просто „дискомфортно преживяване” между Мюнхен и София за уреждането на една формалност – отказ от родителски права – се оказва сблъсък с действителността.

Ясно начертаният план се променя. Павел ще се срещне с достойнството и унижението, презрението и съчувствието, любовта и смъртта. А след тази среща нищо вече няма да е същото.

„Шестият пръст” е книга, която е толкова близо и толкова далеч от всичко, което познавате. Напомняне, че един живот назаем не стига въпреки усилията. Роман за „разочарованията и лъжите, страховете и тайните, които ние, хората, сами си създаваме” и които после ни дърпат надолу към Земята много по-силно от гравитацията. Които лекуваме с напълно неподходящи лекарства. И които са „заседналият в мозъка ни” мрак. Които са болката, от която не се оправяме. Но понякога най-важното е да не се оправиш.

За шестите пръсти, без които не можем, и за смелостта да пишеш в строго рамкиран литературен ареал си поговорихме с тази нестандартна жена, с тази наистина D!VA Деляна Манева. И все още не съм сигурна дали успяхме да си кажем всичко. Какво говоря, разбира се, че не сме, за това продължението ще е в майския брой на списанието.

В „Шестият пръст” историята е пречупена през погледа на 16-годишно момче, което е живяло в чужбина, а завръщането му трябва да сложи окончателен край на връзката с родината. Базирана ли е тя на „живия живот”, на цивилизационния сблъсък българско- извънбългарско?

Не мисля, че сблъсъкът между българското (каквото и да значи това) и глобалното е толкова драматичен. Или поне сблъсъкът е такъв само в нашите глави, което поражда комплексите ни и обратно – преекспонираното „развяване на флага“. За главният герой на романа родината му и оттам – произходът не е повод за гордост. Този факт го кара да се чувства различен, това не му харесва и отрано е развило у него ирония и сарказъм. Той гледа на родната ни действителност без романтични илюзии и може би има своите основания. Но това е само едната страна на медала. Павел/Паул ще подцени контекста, ще се оплете в „родната паяжина“ и в един момент ще му хареса да бъде различен.

Признавам, че Павел Роглев беше откровено неприятен през първата половина на книгата. Така както само един тийнейджър може да бъде. И все пак лъскава техника, телефони, бляскаво бъдеще – това ли е образът на успелите сънародниците ни в чужбина, някакво никому ненужно парвенюшко перчене?

Повечето тийнейджъри мислят така, без значение къде са, но това е тяхната броня. Те излизат от доверчивостта на детството и понякога се вкопчват в материалния свят сякаш притежанията са част от индивидуалността им. Не трябва да им се сърдим. Понякога ние не сме по-различни, просто играчките ни са други. Поставих си за цел да трансформирам този герой с развитието на действието, но той (като всеки тийнейджър) се оказа ужасно упорит. Нямах друг избор освен да го следвам. И в един момент бронята му започна да се пропуква.

Другите герои в книгата сякаш наистина са извадени от нашата „зловеща социална среда”. Образът на Ева обаче остава загадката, мистиката, извънземно присъствие, оплело се в плевелите на реалността. Защо тя е така необикновена, макар и да води до завръщането на блудния син?

Ева е избрала да остане в паяжината на тази социална среда. Да бъде загадъчна и призрачна е нейната броня, маската, която си слага. Може би наивно вярва, че може да наблюдава събитията отстрани и нищо да не я засегне. И може би греши.

Любовта ли е Шестият пръст, от който човек не може да се отърве?

По-скоро вината, че си отхвърлил една любов, че си я обявил за невъзможна и не си се преборил за нея.

Тогава, на края на детството си, бях това, което искаше тялото ми. А то не ме лъжеше. Скачах в неизвестното и плувах. Каквото мислех, правех го. И обратното. Нямаше място за колебания. Невидимото беше осезаемо. Тогава знаех всичко. Сега нищо не знам.” Неизбежна изглежда тази присъда – сбогуване с илюзиите и приемане на идващото зад завоя.

Да, ние трябва да отхапем от ябълката на познанието и да напуснем райската градина на детството. Тук долу на земята е по-интересно.

Какво следва от сблъсъка на онази готова представа за света, която всеки от нас носи – един предварително изтълкуван свят – с непознатото, с неподозираното? По думите на главния герой това е болка, за която лек няма?

Срещата с непознатото и различното винаги е стрес. Дори и непознатото да е прекрасно. Веднъж един психолог ми каза, че ние като индивиди си ходим така, със скафандри на главите, всеки във своя свят и общуваме през представата за другия, която сме си изградили. Че другият на практика е непознаваем. Все още се чудя дали е прав… Понякога и психолозите грешат.

Съвсем леко са загатнати и 90-те години на миналия век, който сякаш се оказват непреживими и чиито последствия още виждаме в обществото ни. Това ли е разяждащата рана, която не може да зарастне?

Всички рани рано или късно зарастват, но оставят белези. Така и трябва. Защото трябва да помним. Нашето общество има много белези. Раната от 90-те е една от най-пресните. Трябва да помним, че сме ги преживели…и сме оцеляли. Да е оцелееш все пак е победа.

Включва ли се Деляна Манева в надпреварата за създаването на ГБР, който ще върне всичко българско и родно към автентичност, към езика, корените, миналото, историята?

Все още не съм се включила. „Шестият пръст“ е само загрявка. Но извън шегата, не е нужно големият роман да се връща към „българското“. Може просто да се върне към човека.

А ако не роман, то какво би могло да го направи. И изобщо нужно ли е?

Не. Между хората има дълбоки пропасти – социални, културни, екзистенциални. И това не е само български проблем.

Героят Ви Павел отправя доста остри думи към българската литературна сцена, очаквате ли реакция?

Реакциите, дори негативните, по принцип са нещо чудесно. Това означава, че организмът е жив.

Между entertainment-а и „литературата за струните на душата” ли се крие „добрата литература”?

Аз дълги години съм била „ненаситен читател“ и продължавам да бъда. Мисля, че добрата литература може да изскочи отвсякъде – в жанровете, между жанровете, отвъд жанровете. Има нещо много красиво в честната битка за вниманието на читателите. И в тази битка всички средства са позволени.

От произведенията на изкуството няма да остане много, ако ги откъснем от историята на тяхното изкуство (по Кундера), каква е историята зад създаването на „Шестият пръст”?

Една моя лична екзистенциална криза, в която един умен човек ми каза „да потъна“, каквото и да значи това. Този човек беше моята дъщеря. И аз започнах да пиша от името на героя, за да не мисля за себе си. Просто потънах в играта.

Къде беше разликата от писането на сценарии?

Сценарият е основа за един свят, който ще изгради режисьорът – чрез визия, музика, текст, актьорска емоция. В романа трябва да изградиш този свят, като разполагаш само с думите. Но понякога ограниченията ти дават свобода.

Ще оживее ли „Шестият пръст” на голям/малък екран?

Може би. Не знам. Ако някой режисьор избере да се изрази чрез тази история…

Spread the love
Written By
More from admin
Стефан Стоянов: Номад от Кнежа в Манхатън и Бахрейн
Кураторът отказва да продава акварел на Хитлер, но изтъргува слонско лайно на...
Read More
0 replies on “Диляна Манева: Вината е „Шестият пръст“, от който не можем да се отървем”