Диляна Манева: Вината е „Шестият пръст“, от който не можем да се отървем

Много е странно усещането, когато излезеш от паяжината на „добра книга”. Слагам кавичките, защото напук на всички литературни правила и цензи, в крайна сметка съдник в тези решения се оказва сърцето.

А „Шестият пръст” на сценариста, писател, драматург Деляна Манева успява да напипа точно тази „струна” (нали все това търсим). Да бъде „роман за душата”, но не в преекспонираната му роля и без да се стреми да бъде ГБР (Големия български роман). А междувременно и повод да си кажем някои позабравени истини.

Едно момче, пред което са отворени всички врати на Европа-та, трябва да се срещне с биологичния си баща, когото не помни да е срещал. И тази среща си има цел – един подпис и едно сбогуване „завинаги”. Но това, което започва като просто „дискомфортно преживяване” между Мюнхен и София за уреждането на една формалност – отказ от родителски права – се оказва сблъсък с действителността.

Ясно начертаният план се променя. Павел ще се срещне с достойнството и унижението, презрението и съчувствието, любовта и смъртта. А след тази среща нищо вече няма да е същото.

„Шестият пръст” е книга, която е толкова близо и толкова далеч от всичко, което познавате. Напомняне, че един живот назаем не стига въпреки усилията. Роман за „разочарованията и лъжите, страховете и тайните, които ние, хората, сами си създаваме” и които после ни дърпат надолу към Земята много по-силно от гравитацията. Които лекуваме с напълно неподходящи лекарства. И които са „заседналият в мозъка ни” мрак. Които са болката, от която не се оправяме. Но понякога най-важното е да не се оправиш.

За шестите пръсти, без които не можем, и за смелостта да пишеш в строго рамкиран литературен ареал си поговорихме с тази нестандартна жена, с тази наистина D!VA Деляна Манева. И все още не съм сигурна дали успяхме да си кажем всичко. Какво говоря, разбира се, че не сме, за това продължението ще е в майския брой на списанието.

В „Шестият пръст” историята е пречупена през погледа на 16-годишно момче, което е живяло в чужбина, а завръщането му трябва да сложи окончателен край на връзката с родината. Базирана ли е тя на „живия живот”, на цивилизационния сблъсък българско- извънбългарско?

Не мисля, че сблъсъкът между българското (каквото и да значи това) и глобалното е толкова драматичен. Или поне сблъсъкът е такъв само в нашите глави, което поражда комплексите ни и обратно – преекспонираното „развяване на флага“. За главният герой на романа родината му и оттам – произходът не е повод за гордост. Този факт го кара да се чувства различен, това не му харесва и отрано е развило у него ирония и сарказъм. Той гледа на родната ни действителност без романтични илюзии и може би има своите основания. Но това е само едната страна на медала. Павел/Паул ще подцени контекста, ще се оплете в „родната паяжина“ и в един момент ще му хареса да бъде различен.

Признавам, че Павел Роглев беше откровено неприятен през първата половина на книгата. Така както само един тийнейджър може да бъде. И все пак лъскава техника, телефони, бляскаво бъдеще – това ли е образът на успелите сънародниците ни в чужбина, някакво никому ненужно парвенюшко перчене?

Повечето тийнейджъри мислят така, без значение къде са, но това е тяхната броня. Те излизат от доверчивостта на детството и понякога се вкопчват в материалния свят сякаш притежанията са част от индивидуалността им. Не трябва да им се сърдим. Понякога ние не сме по-различни, просто играчките ни са други. Поставих си за цел да трансформирам този герой с развитието на действието, но той (като всеки тийнейджър) се оказа ужасно упорит. Нямах друг избор освен да го следвам. И в един момент бронята му започна да се пропуква.

Другите герои в книгата сякаш наистина са извадени от нашата „зловеща социална среда”. Образът на Ева обаче остава загадката, мистиката, извънземно присъствие, оплело се в плевелите на реалността. Защо тя е така необикновена, макар и да води до завръщането на блудния син?

Ева е избрала да остане в паяжината на тази социална среда. Да бъде загадъчна и призрачна е нейната броня, маската, която си слага. Може би наивно вярва, че може да наблюдава събитията отстрани и нищо да не я засегне. И може би греши.

Любовта ли е Шестият пръст, от който човек не може да се отърве?

По-скоро вината, че си отхвърлил една любов, че си я обявил за невъзможна и не си се преборил за нея.

Тогава, на края на детството си, бях това, което искаше тялото ми. А то не ме лъжеше. Скачах в неизвестното и плувах. Каквото мислех, правех го. И обратното. Нямаше място за колебания. Невидимото беше осезаемо. Тогава знаех всичко. Сега нищо не знам.” Неизбежна изглежда тази присъда – сбогуване с илюзиите и приемане на идващото зад завоя.

Да, ние трябва да отхапем от ябълката на познанието и да напуснем райската градина на детството. Тук долу на земята е по-интересно.

Какво следва от сблъсъка на онази готова представа за света, която всеки от нас носи – един предварително изтълкуван свят – с непознатото, с неподозираното? По думите на главния герой това е болка, за която лек няма?

Срещата с непознатото и различното винаги е стрес. Дори и непознатото да е прекрасно. Веднъж един психолог ми каза, че ние като индивиди си ходим така, със скафандри на главите, всеки във своя свят и общуваме през представата за другия, която сме си изградили. Че другият на практика е непознаваем. Все още се чудя дали е прав… Понякога и психолозите грешат.

Съвсем леко са загатнати и 90-те години на миналия век, който сякаш се оказват непреживими и чиито последствия още виждаме в обществото ни. Това ли е разяждащата рана, която не може да зарастне?

Всички рани рано или късно зарастват, но оставят белези. Така и трябва. Защото трябва да помним. Нашето общество има много белези. Раната от 90-те е една от най-пресните. Трябва да помним, че сме ги преживели…и сме оцеляли. Да е оцелееш все пак е победа.

Включва ли се Деляна Манева в надпреварата за създаването на ГБР, който ще върне всичко българско и родно към автентичност, към езика, корените, миналото, историята?

Все още не съм се включила. „Шестият пръст“ е само загрявка. Но извън шегата, не е нужно големият роман да се връща към „българското“. Може просто да се върне към човека.

А ако не роман, то какво би могло да го направи. И изобщо нужно ли е?

Не. Между хората има дълбоки пропасти – социални, културни, екзистенциални. И това не е само български проблем.

Героят Ви Павел отправя доста остри думи към българската литературна сцена, очаквате ли реакция?

Реакциите, дори негативните, по принцип са нещо чудесно. Това означава, че организмът е жив.

Между entertainment-а и „литературата за струните на душата” ли се крие „добрата литература”?

Аз дълги години съм била „ненаситен читател“ и продължавам да бъда. Мисля, че добрата литература може да изскочи отвсякъде – в жанровете, между жанровете, отвъд жанровете. Има нещо много красиво в честната битка за вниманието на читателите. И в тази битка всички средства са позволени.

От произведенията на изкуството няма да остане много, ако ги откъснем от историята на тяхното изкуство (по Кундера), каква е историята зад създаването на „Шестият пръст”?

Една моя лична екзистенциална криза, в която един умен човек ми каза „да потъна“, каквото и да значи това. Този човек беше моята дъщеря. И аз започнах да пиша от името на героя, за да не мисля за себе си. Просто потънах в играта.

Къде беше разликата от писането на сценарии?

Сценарият е основа за един свят, който ще изгради режисьорът – чрез визия, музика, текст, актьорска емоция. В романа трябва да изградиш този свят, като разполагаш само с думите. Но понякога ограниченията ти дават свобода.

Ще оживее ли „Шестият пръст” на голям/малък екран?

Може би. Не знам. Ако някой режисьор избере да се изрази чрез тази история…

Spread the love
Публикувано от
Още от Темз Арабаджиева

Да прекараш март „С книги под завивките“

Темз и Антон от блога „С книги под завивките“ дават за читателите...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ