Не е известно какви са били фреските по стените му, замазани с вар по времето на соца, когато са ремонтирани покривът и подът на черквата. Със сигурност, ако бъдат разкрити, ще изненадат така, както иконата на Архангел Михаил вляво от олтара. Този толкова усмихнат и весел храм е обявен за културен паметник, но все още не са събрани пари за окончателната му реставрация. Впрочем той е забележителен и с това, че е оцелял в този си вид във всички бедствия, случили се в село Долене – земетресения, пожари, човешка немара… А дървоядите са пощадили дървенията му, тъй като е от бадем, единственото дърво, дето не харесват или не могат да изгризат.
Пътека покрай Каменните градини ни отвежда към някогашната мандра, чиито оцелели каменни стени са опора на Къщата на селското стопанство. Край нея са зеленчуковите лехи с домати, патладжан, пипер, праз… Тук вода не липсва – от кладенци се изважда за капково напояване на всичко посадено, както и за водните каскади, а питейната е хваната от планината. На прекрасната веранда на селскостопанската къща дегустираме сирена и колбаси от местни малки производители. И по чаша вино изпиваме с погледи, зареяни към долината в подножието на Беласица. Внимаваме да не попаднем под лястовичите гнезда, залепени под гредите, от които жълтоклюни джирки периодично настояват за мушици и водица.
Колкото и да не ни се става, пазаруваме каквото сме си харесали от вкусовете на планината и продължаваме към Къщата на билките. Сърцатата ѝ стопанка, издокарана в костюм с бродерии, вече е кипнала чай от смокинови листа, от невен, смесен… Сервира ни го в хартиени чашки, брандирани обаче. И насочва вниманието ни към конопеното въже, с което е препасана – нарича го огражденския космодиск. (Спомням си как преди доста години обикалях Тайланд с такова въже на голо, защото ме болеше кръстът. Не мога да твърдя, че от него ми мина, но пък добре ми протри кожата.) Задяваме я, че сред билките в градината ѝ липсва макът, че и конопът, известни с лечебните си свойства. А тя започва своя разказ за безименния знахар, направил Долене прочуто не само в България, ами и отвъд границата. Познавач на свойствата на билките, той най-напред помогнал на едно бездетно семейство да се сдобие не с едно, а с цели девет отрочета, пиейки неговите чудодейни отвари. И от благодарност бащата построил черква, чиято храмова икона „Успение Богородично“ казват, че усилвала действието на лековитите треви, които той се научил да използва. Наследил заедно с най-големия си син знанията на стария лечител и продължил традицията, възродена днес в Долене. А иконата от отдавна рухналата стара черква днес е на почит в новата, казват, че не е известно кога е рисувана, но предположенията са за между X и XIV век.
В Къщата на билките не само се учим да предем под надзора на стопанката ѝ, ами и пробваме нейните целебни настойки и мехлеми, насочени към различни болежки и телесни страдания. Приятелката ми, която от месеци не може да се справи с една болка, понамазва мястото със свинска мас с невен. Малко по-късно, докато обядваме, заявява, че вече нищо не я боли. И се връща при билкарката, за да си купи мехлема. (Дни по-късно, вече в София, споделя, че явно той действа в съчетание с духа на мястото.)
Под асмалъка на ресторанта, покрит с дъбови клони, защото лозичките още не са го усвоили и осигурили спасителната сянка, дишаме като наркомани уханието на шумата и не можем да се съсредоточим в менюто, захласнати от панорамата. От високото в Долене към високото на Огражденските зелени дипли, сред които се гушат Гега и Чурилово, други красоти и истории от този богат край.
Хапваме местни специалитети като клопаница и разни наденички с гъби и шамфъстък. Пийваме вино от района на Мелник и се чудим и дивим как така нито ни се главата замайва, нито ни се приспива, нито нищо… и решаваме, че ще да е от въздуха. И от неповторимата енергия на това толкова специално място. Към тази енергия е придадена и човешката – на всичките 70-80 души, работещи тук в градежа и поддържането на градините, сградите, интереса. „Фандъкова!“, подвиква един изпечен жилест мъжага, седнал на бира на съседната маса, към котката, отъркваща се в краката ни. Оказва се, че е помощникът на майстора зидар. На изпроводяк стискаме коравата му мазолеста десница. И поемаме към Къщата с люлката да се полюлеем на мястото, където традиционно за всякакъв хубав повод местните са връзвали платно и люлеейки се в него, изказвали най-съкровените си желания.
Люлката е обрамчена от рози и ако ще се снимаме, то ще е точно тук, докато изричаме пожеланията си и благодарностите към тези, изнесли на плещите си всичките трудности по възраждането на това вълшебно кътче от България. И тъй като сред коментарите под поканата за посещение на Долене в социалките прочетох, че 12 евро за вход в етноселото били неоправдано много(!?), искам да кажа, че даже са малко да възмездят усилията да бъдат поддържани цялата тази уникална атмосфера и неповторима прелест, да бъде създадено преживяването, истински лукс за душата човешка.
