Пет години след като оглавява английската модна библия, най-влиятелният тъмнокож мъж в индустрията публикува своите мемоари A Visible Man
Кой би предположил, че три години след оглавяването на английския Vogue Едуард Енинфул ще бъде помолен от охраната в собствения му офис да влезе през товарната площадка, а не през централния вход, защото е чернокож? „Това само показва, че понякога няма значение какво си постигнал през живота си: първото нещо, по което някои хора ще те съдят, е цветът на кожата ти“, казва той. Тази есен излиза първите му мемоари A Visible Man (видим човек), където разказва за всичко – от това какво е да си ганайски бежанец в Лондон до как се стига до върховете на Vogue.
„Целият ми живот е белязан от двойствеността – споделя Енинфул пред The Business of Fashion. – Но тя страшно ми помага в кариерата, защото виждам нещата отстрани. Въпреки че навлязох дълбоко в модните среди, онази гледна точка завинаги остава част от мен, разбирате ли? Вечното търсене на дом промени възприятията ми.“ От книгата му предстои да научим за неговия път от детството до света на модата. Едва на 18 той става най-младият моден редактор на i-D, а от август 2017-а е първият чернокож гей, заемащ поста главен редактор на британския Vogue. С мемоарите си той се надява да помогне на читателите да се ориентират там, където не се чувстват съвсем на място.
ЗАЩО ПИШЕ АВТОБИОГРАФИЯ
Убийството на Джордж Флойд в разгара на пандемията го вдъхновява да разкаже историята си като чернокож, като човешко същество, подложено на тормоз през целия си живот. Пред The Guardian Енинфул описва това като момент на значима промяна: „Най-мащабното движение за социална справедливост от десетилетия се сблъска с най-тежката здравна криза от един век насам. Светът беше спрял. След това се взриви.“ В книгата си Енинфул прави равносметка на кариерата си в индустрия, трудно променяща се. Индустрия, в която той още по-трудно би пробил, ако модният критик Андре Леон Тали (починал по-рано тази година) не бе отъпкал пътя преди него. Когато коментира гореспоменатата случка в офиса си, Едуард казва през CNN, че ако е бил по-млад, вероятно би се разстроил много и не би могъл да обели и дума. „Но днес имам трибуна, от която да говоря, и не искам това да се случва на следващото поколение. Няма да допусна то да мисли, че е нормално да се държат с него по този начин.“
ЖИВОТЪТ ПРЕДИ VOGUE
Житейският път на Едуард е необикновен и със сигурност го отличава от повечето посетители на централата на Condé Nast в Лондон. Син на шивачка и на майор от армията, той е роден в Гана през 1972 г., където семейството живее известно време във военна база с изглед към хълм, на който враговете на държавата били екзекутирани. „О, днес ли е денят на разстрела“, питахме се един друг. Това бе станало ежедневие за нас“, разказва той. След промените в политическата обстановка обаче семейството е принудено да емигрира (Едуард има петима братя и сестри) и се установява в Лондон дни преди размириците в Брикстън през 1981-ва. По онова време Великобритания има слава на изключително расистка страна. Маргарет Тачър, пише той, е разпространител на фашизма. Но поне в Ладброук Гроув, където семейството му живее, атмосферата била приятна. И не след дълго, силно повлиян от движението Бъфало, той избира първата си отличителна визия и си купува каубойски ботуши от R-Soles.
ОТКРИВА ПРИЗВАНИЕТО СИ
Модната му кариера започва като модел. Стилистът Саймън Фокстън забелязва 16-годишното момче в метрото и го пита дали би позирал за списание. Така Енинфул започва да се снима в изданията Arena и i-D, но с типичната си скромност признава, че не е имал талант за това. „Не бях добър в това. Мразех кастингите, но обичах творческия процес и създаването на визуални наративи.“ Затова започва да асистира на Фокстън и неговия колега Бет Съмърс по време на фотосесии. Успоредно с това успява да завърши колеж. Работата с двамата стилисти го среща и с основателя на i-D Тери Джоунс, който го назначава като моден редактор, след като Съмърс напуска през 1990-а. Това се случва, когато Енинфул е едва на 18, и се задържа на тази позиция през следващите 20 години. През този период той се вълнува от уличните движения, от лондонската клубна сцена през 80-те. Това е и времето, когато се сприятелява с много от бъдещите си сътрудници в бранша като Дейвид Симс, Пат Макграт, Крейг Макдийн, Марио Соренти, Кейт Мос и Наоми Кембъл. Така работата му като стилист достига и до страниците на американския Vogue и Vogue Italia. В последното издание си сътрудничи с известния фотограф Стивън Майзел, включително и за прочутата фотосесия за пластичната хирургия Makeover Madness от юли 2005-а с Линда Еванджелиста (чиято визия по ирония на съдбата миналата година пострада заради козметична процедура). Работи и по комерсиални проекти за брандове като Calvin Klein и Jil Sander.
През 2011-а Енинфул се заема с модните теми в елитното списание W, също собственост на Condé Nast. Към края на първата декада от 2000 години то изпитва известни затруднения, но Енинфул размества слоевете, като представя звезди на корицата, облечени по нестандартен за тях начин. Така Ники Минаж се появява пременена като френска благородничка, Линда Еванджелиста като супергероиня, Шарлийз Терон като абсолютна дива с безкрайни крака, Кийра Найтли като муза на Хичкок, а Кара Делевин като невинна колежанка с аристократично потекло. Редакторът на W Стефано Тонки отчасти приписва на Енинфул 16% ръст на рекламните страници на списанието през 2012 г.
И така – опитът му вече е достатъчен, за да удостои английския Vogue с присъствието си. Списание, което по неговите думи имало огромна нужда от него, тъй като затъвало откъм творчество. Енинфул наследява поста на Александра Шулман – тогавашната главна редакторка е начело на изданието над 25 години, преди да отстъпи на Едуард през 2017-а. По нейно време само в 12 от 306-те корици са включени чернокожи дами, а в редакцията работи почти изцяло бял екип. Откакто Енинфул е начело, от кориците на световните списания все по-често ни гледат цветнокожи жени.
Него препятствията го подтикват към промяна, защото още в детството си трябва сам да се справя с несгодите на живота. Баща му очаква Едуард да стане адвокат. Когато синът му излиза от Голдсмит с диплома в ръка, той го гони и дълго време двамата не общуват. Енинфул е имал проблеми и със сексуалната си ориентация, преди да се срещне с настоящия си съпруг Алек Максуел (баща му веднъж казал, че ако разбере, че децата му са гейове, ще им пререже гърлата). По-късно води битки за зрението си, което почти губи заради отлепена ретина. Огромното му постижение да стигне до една от най-високите позиции в модата е също толкова неоспоримо, колкото и това, че той прави британската модна библия много по-разнообразна, вълнуваща и приобщаваща малцинствата, особено с моделите, които използва. Още с първата си корица (декември 2017) с модела и активист Адуа Абоа той показва, че всеки е способен да достигне до върха. Оттогава насам на кориците се появяват Опра Уинфри, Риана, Джуди Денч (на 85 години е най-възрастната звезда на корицата на британския Vogue), Мадона, Марго Роби и футболистът Маркъс Рашфорд. Отличават се и броевете, посветени на социални каузи като Activism Now, Forces for Change, както и августовското издание от тази година за LGBTQ+ движението. А за първи път от 106 години насам на корицата на изданието виждаме мъж – любимеца на поколението Z Тимъти Шаламе.
Под редакцията на Енинфул британският Vogue се превръща от лъскаво издание на буржоазната класа в разнообразна и приобщаваща модна платформа, която следи пулса на времето и заема политическа позиция. „Не става дума само за цвета на кожата, а и за разнообразието на гледните точки“, казва той. За пет години изданието стига до нова, по-млада аудитория (дигиталният им трафик се увеличава с 51%) и го прави най-печелившото британско списание, както и най-успешното издание на Vogue след тези в САЩ и Китай.
