В спектакъла „Влюбените“ по идея, сценарий, хореография и постановка на Мила Искренова на сцена „Музите“ в Народния театър „Иван Вазов“, изгря една нова звезда – Елица Стефанова.
В представлението, синтез между танц, музика и слово, изградено върху любовни писма на емблематични личности като Фрида Кало, Жорж Санд, Виктор Юго, Бетовен, Гьоте, Джеймс Джойс, Айседора Дънкан, актьорите Биляна Петринска, Георги Златарев, Елена Иванова, Жаклин Даскалова и Калоян Трифонов извеждат на сцената едно красиво момиче, облечено като елфида. То сяда зад спинета и изпълнява прекрасната барокова музика на композитори като Монтеверди, Пърсел, Перголези, Бах и Скарлати, която е основен елемент от спектакъла наред със словото и танца. Пред него няма ноти. Накрая актьорите го извеждат за поклон пред публиката и тогава става ясно, че момичето е незрящо.
Елица Стефанова е студентка в Музикалната академия. И цялата е музика. Трепти. Красиво миньонче, което няма вид на 22-годишна млада жена, а на ефирен нежен ангел. Мила Искренова, хореограф на танцово-музикалния спектакъл „Влюбените“, казва, че целият екип на постановката е влюбен в Елица и всички я наричат точно така – ангел.
Тя е родена е в София и живее в столицата до четиригодишна възраст, когато започват и проблемите с очите ѝ. Ненадейно едното ѝ око се възпалява от неизяснен и до днес причинител, а после и другото. Лекуват я много лекари, но възпалението прогресира. В рамките на година и половина детето прави и на двете очи катаракта. И ослепява. Родителите ѝ решават да се преместят с трите си деца във Враца. Не правят драма от случилото се с най-малката в семейството. А тя сега казва, че това ѝ е повлияло положително, защото е важно
да усещаш как околните възприемат твоето страдание
По този начин и тя не го възприема като някаква пречка, с която завинаги ще живее. „Като дете може би не съм го осъзнавала. Усещах го като нещо, което трябва да се уча да преодолявам по друг начин. Другите, ако ходят сами по улиците, аз трябва да намеря моя начин. В училище се оправях с бял бастун, но в градска среда винаги съм имала страхове.
Имах щастието да попадна в доста добри класове. Имало е случаи, в които съм била малко изолирана от съучениците ми. Понякога си го обяснявам с това, че като характери сме били различни. Но никога не съм имала сериозни проблеми нито с учители, нито с ученици. Особено като пораснах, в гимназията, най-много се сближих с тях и излизахме заедно“, разказва Елица.
Още от детската градина с нея работи ресурсен учител. А майка ѝ, освен че по никакъв начин не показва как положението е страшно, намира най-различни занимания и игри за нея. Забелязва, че е много музикална, и я насърчава да се захване с музика. Имат електрическо пиано у тях и Елица започва да свири с един пръст и по слух детски песнички. Оказва се, че тя е абсолютист, а притежава и синестезия. „Това е „объркване“ на рецепторите в мозъка, когато чуеш звук, дразнение на сетивото слух например, да реагира рецепторът за зрение. Аз,
като чуя звук, го виждам в цвят
Всъщност не виждам цветове, отдавна не съм ги виждала, само си ги представям, но не знам как да ги обясня. Те не са прости, например просто червено, просто жълто, а са смесени – като през мъгла, с оттенък на оранжево. Ето, например шоколадът, който пия, е кафяво с оранженикаво, не е с оттенък на червено, а е по-топло. И буквите ги виждам в различни цветове, и тоновете“, обяснява Елица.
На пет години тя започва да посещава музикална школа заедно с брат си, но продължава сама. Учителката ѝ Олга Младенова се занимава много с нея, а след години ѝ признава, че е имала притеснения какво ще стане. Първото истинско пиано Елица получава на девет години – подарено й е от Сдружение „Вестители“, Враца, които подпомагат деца със специални образователни потребности и деца без родители.
Елица не е учила в музикално училище. От 5-и до 12-и клас е в езикова гимназия, овладявайки немски и английски. Но решава да продължи с музиката. „От една зряла възраст – както се изразява Елица, – седми, осми клас, никога не съм имала съмнение дали ще се занимавам с музика в бъдеще. Музиката е моят език, моят портрет, както казва Франсис Пуленк, допълвайки “не я анализирайте, просто я обичайте“.
Елица посещава майсторски гласове в България и в чужбина. Ходи по конкурси. Като най-важен човек в професионалния си път определя проф. Даниела Дикова. При нея е на първия си майсторски клас, участва и в първия конкурс, когато е още на шест години. Благодарение на проф. Дикова се запознава и с настоящата си преподавателка в Музикалната академия – Гергана Несторова.
Идват в София с майка ѝ, която я подкрепя абсолютно и безрезервно във всичко, не само я придружава. Кандидатства и веднага я приемат, още на предварителния изпит. Колебае се дали да не учи в Швейцария или Австрия, но се отказва, защото след Враца дори и София я завърта във въртележката на културния шок.
Изкарва обаче един семестър по програмата „Еразъм“ в Чехия, насочена от Даниела Дикова. Идеята ѝ е да учи орган и клавесин, но не се получава и остава с пианото. Проф. Дикова я кани на конкурса „Вива пиано“, организиран от нея, и Ели свири Бах. „Още тогава са ми казвали, че
много добре усещам Бах
Свързаха ме със Зефира Вълова – цигуларката, която организира „Изкуството на барока“. Три или четири години участвах с Бах – самостоятелно и в състав. Една година свирих и на клавесин темата от „Голдберг вариации“.
Усъвършенства уменията си при Георги Бойкин, асистент на проф. Нева Кръстева. И с Академичния оркестър изпълнява концерт на Хендел за орган. “Много бих искала да свиря на орган. Органът много ми допада. Бих искала да направим с брат ми някаква наша постановка. Все още обмисляме какво точно да бъде – може танц и музика само. И бих искала да преподавам това, което съм научила, на следващи пианисти”, доверява ми Елица.
Когато комуникирам с нея, имам странното усещане, че тя е един вид „избрана“, с мисия, но това не може да се обясни с думи. А
съдбата ѝ е трагично красива
само нейна и тя я превръща в органова катедрална музика.
„Мила Искренова се познава с Даниела Дикова и ѝ споменава, че ѝ трябва бароков инструмент, защото иска да прави постановка с барокова музика. Дикова ѝ предоставя личния си спинет, казва ѝ и за мен, както и че съм незряща. Искренова се съгласява да работи с мен. Аз с голямо удоволствие откликнах, защото винаги ме е интересувало съчетаването на изкуствата. Работа не само с музиканти, но и с актьори, с танцьори“, разказва за творческата си среща с голямата хореографка Мила Искренова младото момиче. И продължава емоционално: „Винаги свиря наизуст и не мога да си представя да не знам не само своята партия, но и на всички останали участници (Мила Искренова сподели, че Елица е суфлирала на всички по време на репетициите, знаейки наизуст всяка сричка от текста и всеки тон от музиката. А при транспонирането е била факир – мигновено и със завидна лекота променяла тоналността). Знам партиите на всички. Може би и защото съм абсолютист.“
И още: „Много съм доволна и благодарна, че ми дадох шанс да участвам в спектакъла, защото е малко по-различна работата с мен. Трябваше да уговарят какви сигнали да ми дават. Понякога след реплики или определени действия, друг път трябва да се измисли какво да направят – например да смачкат хартия или да въздъхнат, за да ми подадат знак кога да се включа. Или броя и ако не вляза точно където трябва, актьорите трябва да импровизират, за да се нагласят. Справихме се! Много е вдъхновяващо.“
Впрочем с какво ли още не се справя това изключително момиче!
“Денят ми започва с гимнастика, закуска, свирене – колкото мога, по три часа, не повече, защото после мозъкът спира да работи. Не използвам тялото толкова, колкото ума, за да контролирам и ръцете, и звука. Следобед – задължителна разходка в парка. Вечер свиря още и разучавам нови произведения. Обогатявам се, слушайки музика или четейки. Ходя на концерти, на театър, в Прага ходехме на опера. Понеже разбирам италиански и немски, още по-въздействащо ми е.
Почивам си, като конструирам с лего. Обожавам да моделирам с глина, имам си свидетелство за чирак по грънчарство при майстор Куман Жеков. Даже плета на две игли.”
