Емил Спахийски: Един мъж не е мъж, ако няма характер на воин

Някъде през 80-те години на XX век писателят Марсел Пруст попълнил въпросник на английски, даден му от неговата приятелка Антоанет – дъщеря на тогавашния френски президент. Години по-късно този лексикон ще получи неговото име и ще продължава да разкрива любопитни подробности за всеки, който отговори на неговите 31 въпроса. Днес събеседник на DIVA!  е журналистът Емил Спахийски.

Главната черта на характера ми? Мистична несериозност. Мама и приятелите ми биха я оправдали като „творческа разсеяност“. От друга страна, бих оспорил сам себе си и на другата чинийка от везната бих сложил доказателства, които ще оправдаят пледирането ми за невинност. Ако си изпълнил голяма част от мечтите си, може би непоследователността звучи повече като достойнство. Пруст е виновен – потокът на мисълта вече потече. Качеството, което желая да видя у един мъж? Ако ми е началник, бих искал да видя стремежа му към повишаване на стандарта на живот на подчинените. Един мъж не е мъж, ако няма характер на воин. Може дори да е в областта на модата, може да е в областта на политиката, на киното, счетоводството – всичко. Той трябва да бъде воин. Това е титлата, която съчетава повечето мъжки качества – решителност, риск, решение, отговорност, болка, стремеж към безсмъртие. Качеството, което предпочитам у една жена? Не е вярно, че мъжът търси качествата на майка си у своята любима. Това би било Едипова трагедия, далеч от християнските норми, но близко до фройдистките експликации. Нормалният мъж трябва да търси нови хоризонти, но не е задължително под дъгата. Ако в конкретния въпрос става дума за жената като обект на привличане – аристократичната разкрепостеност на Бел епок. Качеството, което най-много ценя у приятелите си? Приятелят заслужава този статут в първото премеждие. Обикновено се случва така, че тези, с които споделяте вкусовете на живота и вибрирате на една тоналност при вдигане на чашите, рядко са до вас, когато житейският ритъм влезе в дисонанс. Главният ми недостатък? Колебливостта и непоследователността се раждат от вътрешните съмнения и разяждат волята. Любимо занимание? Радостта от мързела, което някои по-възвишени хора наричат съзерцание. Съзерцание! Това ме прави невинен, нали? Мечтата ми за щастие? Съвсем спокойно бих се задоволил и с поредица кайпириня в сенчест бар на бразилски бряг по време на турнир по плажен волейбол за жени. Друга опаковка на щастието би била And the Oscar goes to… . Иначе в действителност  щастието е всичко това, което не ни кара да мечтаем, а да се наслаждаваме рутинно – уютният дом, здравето, гледката, сериалът, хубавото вино, любовта. Какво би било най-голямото ми нещастие? Да отида на бразилски бряг по време на турнир по плажен волейбол за жени, а да съм объркал деня и в този момент да играят мъже, кайпиринята да има вкус на конска урина – нямам идея какъв вкус има, но ми се струва гадна идея. А да, и да няма сянка. Какво бих искал да бъда? Такъв въпрос ме плаши. Трябва ли да се превръщам в предмет или животно? В коя страна бих желал да живея? Някаква средиземноморска държава, но ако може да не е от сорта на Либия. Предпочитан от мен цвят? Зелен. Любимо цвете? Безсмъртниче. Предпочитана птица? Патица по китайски. Любими автори в проза? Стивън Кинг! Фокнър, Чандлър, Богомил Райнов, Йовков, Труман Капоти, Хемингуей. Любими поети? Жоашен дьо Беле, Франсоа Вийон, Пеньо Пенев, Вапцаров, Вапцаров! И Ботев. Герои от романи? Ако съм политически коректен към 1 септември 2020 година, би следвало да кажа Винету, но няма. Зорбас, Дрейк („Умирай само в краен случай“), Ишмаел („Моби Дик“), Емил Боев… Любими героини от романи? Ако кажа Лолита, ще сезирате ли Иван Гешев? Плаша се от лейди Макбет. Кой ли не би? Предпочитани композитори? Томас Нюман, Стивън Райх, Хауърд Шор, Лиза Джерард, Гейбриъл Яред, Йохан Йохансон, не може без Мориконе и Джон Уилямс. От класиката – Клод Дебюси. С години съм съществувал чрез Вангелис, Крафтверк и Жан-Мишел Жар. Бих препоръчал The City на Вангелис – има и дълга история. Любими художници? Фриденсрайх Хундертвасер, Климт, Живко Мутафчиев. От класиката – Рубенс и цялата им банда нидерландски художници. Моите герои в реалния живот? Героите са обикновените хора – родителите, брат ми, сестра ми, семейството. Знам, че не това е същината на въпроса, но като журналист от 26 години нямам илюзии за политиците и мотивите в съпротивата. Днес обаче бих казал Алексей Навални. Моите героини от историята? Как да оцениш подвиг на жени, които мъжете не са искали да признаят за равни и са заровили в аналите, докато пишат историята? Дори и сега не мога да си спомня името на онази смела българка, която се навъртала около германците в София през дните на Втората световна война. Тя разбрала за плана за депортация на евреите и от нея тръгва всичко. Тя е истинският герой, защото е имала хубав лъскав живот, а рискува себе си, за да оцелеят хиляди. Дори сега я търсих в интернет – няма я. Но ще я намеря. Тя е истински роман. Харесва ми Маргарет Тачър, защото само жена като нея може да опонира всеки и всичко. Само тя може да защити Фолклендската война, дори когато й казват: „Защо отиваме там? Там има само пингвини!“ Маги отвръща: „Може да са пингвини, но са британски пингвини.“ Но в същото време загиват момчета заради нейния твърдоглав инат. И в случая бих предпочел песента на  Pink Floyd – Bring the Boys Back Home, вместо нейните пингвини. Любими имена? Теона, Михаил. Какво мразя повече от всичко останало? Като човек,  израснал в крайните квартали на Враца, имам обсесия от чоплене и плюене на сънчогледови семки, съпроводено с предумишлена простотия, изречена на висок глас, и всичко това гарнирано със сръбска музика. Исторически характер, когото презирам най-силно? Лаврентий Берия. Военно действие, от което най-силно се възхищавам? Чисто като действие – разузнаване в тила на противника. Седем години съм тренирал това в армията и, честно казано, или трябва да си много прост, или много да обичаш страната си, за да го правиш. Ако имате предвид военно събитие – битката за Шипка, изключителните победи на българската армия при Одрин (Първата Балканска война), в Добруджа, но върхът, шедьовър в българската история, е битката при Дойран. Генерал Владимир Вазов наистина прави нещо нечувано. Реформата, която ценя най-много? Ценя това, което още го няма у нас – електронно правителство, машинно гласуване. Чистите устои на демокрацията убиват най-опасното нещо – корупцията. Природната дарба, която бих искал да притежавам? Да лекувам. Как бих искал да умра? Ще открадна отговора от Жоашен дю Беле (на френски звучи значително по-добре): Щастлив е, който има на Одисей съдбата –

успешно да пътува из тоя чуден свят

и после да се върне с опитност богат,

за да дочака старост сред близки и сред братя!

Сегашното състояние на духа ми? Търсене на смисъл. Грешки, които най-лесно бих простил? Да прегорят наденичките. Виж, ако се счупи бутилката, трудно се преглъща. Девиз? Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай!

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

„Домът на дракона“ през погледа на британеца Фабиен Франкъл

В Амстердам през август е топло. По-топло, отколкото някой може да си...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ