Жоел Дикер: Неуспехът е най-добрият начин за учене

Жоел Дикер е на 36 години, а вече има пет издадени романа, един от които филмиран, една награда „Гонкур“ и бляскаво бъдеще. Времето, в което не пише, доста рядко по неговите думи, той прекарва в  Швейцария, където е роден, заедно със съпругата си Констанс. Подобно на повечето големи автори, с които го сравняват от дебюта му „Последните дни на нашите бащи“, Жоел пише всеки ден от 4 сутринта до 4 следобед, вдъхновява се от истинския живот и винаги е искал да бъде това, което е днес, надявайки се след много години пак да има вдъхновение да пише.

Жоел Дикер е роден в Женева и се занимава с писане от дете. На 11 години основава списанието „Вестник на животните“. А първата му новела „Тигърът“ дори печели награда за млад автор. За първия си роман „Последните дни на нашите бащи“ получава Наградата на женевските писатели. Записва право в университета, но оставя тази сфера на професионално развитие за сметка на литературата. Когато е само 24 години, Дикер пише романа, който го прави звезда –„Истината за случая „Хари Куебърт“. Романът дори е купен за филмиране и сериалът по него дебютира на фестивала в Кан през 2018-а. Актьорът Патрик Демпси е в главната роля и е продуцент на проекта, а на режисьорския стол сяда Жан-Жак Ано. Във всичките си романи, които и българската публика познава добре, Дикер често използва стар случай на убийство, за да заплете на пръв поглед стандартна мистерия, от която успява да изкара най-лошото и най-страшното от човешкия характер. В романите му персонажи скачат напред и назад във времето и докато търсят верните отговори, показват истинските си лица. Може би именно заради това световната критика нарича Дикер швейцарско чудо. Той е доста по-скромен и казва, че го чака още много работа и винаги има какво да научи.

В най-новия му роман, който излезе само преди седмица на български – „Загадката на стая 622“, действието се развива близо до дома му в Швейцарските Алпи. За него той казва: „Отново става въпрос за нормални хора, които един ден поради някаква причина правят най-лошото…“

Ако още не сте чели нищо от Жоел Дикер, започнете с „Истината за случая „Хари Куебърт“, а „Загадката на стая 622“ ще ви очаква топла, топла. Всъщност започнете с това интервю. Жоел Дикер сам ще ви обясни защо неговите книги и разкошните, макар и мрачни светове, които изгражда, си заслужават безсънните ви нощи. Ненаситен читател и изключително критичен към работата си, Дикер вдига летвата на модерната криминална литература високо, конкурирайки най-добрите в жанра.

Сравняват те с Филип Рот и Джонатан Франзен, но твоите сюжети сякаш са по-динамични…

Разбира се, много съм поласкан, но съм съгласен с теб. Може би това сравнение беше направено, защото споменах тези двама автори като едни от онези, които ме подтикнаха да стана това, което съм. Мисля, че винаги е много трудно да се опиташ да вкараш един писател в рамката на някой друг.

Дебютираш през 2010-а с романа „Последните дни на нашите бащи“, но се превръщаш в звезда две години по-късно със „Истината за случая „Хари Куебърт“. Всъщност „Последните дни на нашите бащи“ написах между 2007 и 2009 година. И после между 2009-а и 2012-а написах „Истината за случая „Хари Куебърт“. Това е много време, особено когато си на 23-24 години. Много промени се случват в живота ти и предполагам, че това е дало отражение и в писането. А „Истината за случая „Хари Куебърт“ беше повратна точка: реших да напиша книгата, която исках да прочета, а не която се очакваше да напиша.

Как се чувстваш, когато чуеш фразите „швейцарската изненада“, “международен феномен“ и „детето чудо на модерната литература“?

Разбира се, винаги е приятно, когато хората харесват работата ти и те поздравяват. От друга страна, наясно съм, че тези думи трябва да похвалят и да поласкаят някой, който тепърва започва и има какво да докаже. Наясно съм, че ми предстои още много работа!

Каква част от качествата на героите, които описваш, можем да припишем и на теб?

Моите герои обикновено никога не съдят другите. Аз съм същият. Това е едно от качествата ми.

А кои са нещата, които те вдъхновяват за описваните сюжети?

Трудно е да го кажа или да го обясня: започва с нужда. Необходимостта да разкажеш история, да споделиш съобщение. След това се превръща в пиеса: искаш сюжетът да бъде възможно най-добър и с възможно най-много обрати.

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
Теодора-Косара Попова: Когато не снимам, снимам в главата си
Преборила се е за номинация за студентски „Оскар“ с над 1100 филма....
Read More
0 replies on “Жоел Дикер: Неуспехът е най-добрият начин за учене”