Изкуството ми е по-важно от титлата, казва внучката на последния австрийски император, която показа в България своите пластики
Прегръдка за „Добър ден“, прегръдка за „Довиждане“. С колко царски дъщери можете да си го позволите? Едва ли се броят на пръстите и на едната ви ръка. Но Габриела фон Хабсбург е готова да наруши вековния протокол, ако се харесате по човешки, ако откриете общи теми, общи ценности, общи емоции, когато говорите за изкуство – или за нещата от живота. „Кралското е част от битието ми, нямам избор. Но предпочитам да ме разпознават не заради титлата ми, аз съм артист“, споделя без аристократична поза внучката на последния австрийски император Карл I Франц Йозеф. Тя е майка на две дъщери и един син, щастлива баба, ерцхерцогиня, скулптор, бивш дипломат, цигулар. Преди дебюта ѝ тук – първо в Бургас, сега в София, за България ѝ говорят двама мъже: чичо ѝ Симеон Сакскобургготски и международният куратор Стефан Стоянов, с когото са творчески и приятелски тандем. Самостоятелната ѝ изложба в столичната галерия „Аросита“ с пластики от стомана и литографии е от най-значимите събития на арт сезона, а Габриела фон Хабсбург е от най-интересните гости на D!VA.
Баща ѝ е ерцхерцог Ото фон Хабсбург, официално обявен за престолонаследник на Австрия и Унгария след смъртта на дядо ѝ – император Франц Йосиф I, през 1922 г. В онзи период семейството вече е абдикирало на остров Мадейра. Майката на Ото фон Хабсбург – Зита Бурбон-Пармска, е сестра на княгиня Мария-Луиза, съпругата на Фердинанд I Български.
Симеон Сакскобургготски прояви искрен интерес към творбите от метал на авторката, чието творчество гастролира на три континента. Харизматичната дама пък сподели, че царят е любимият ѝ чичо не само заради безупречния му вкус към изкуството, който никак не е протоколен. Както се знае, неговият внук – княз Борис Сакскобургготски, чието име нашумя заради вероятния му романс с бъдещата кралица на Нидерландия Катарина-Амалия, има диплома от Лондонския колеж за изящни изкуства в Уимбълдън и вече може да се похвали с няколко самостоятелни изяви из Европа
Майката на Габриела е германската принцеса Регина фон Заксен-Майниген. През 1956 г., вече в напреднала бременност, в Германия я предупреждават, че ще има проблеми с фамилията на бебето ѝ – чудят се какво ще напишат в документа за раждане, защото точността изисква Габриела да е Австро-Унгарска. По това време антикомунистическата революция в Будапеща е в разгара си, преди да бъде смазана от танковете на СССР. Регина звъни на херцога в Люксембург, братовчед и добър приятел, и след като му обяснява казуса, той веднага я кани: „Ела да родиш тук, детето ще получи името, което желаете.“ Следва кратко пътешествие и Габриела Мария Шарлота Фелисия Елизабета Антония Австро-Унгарска поема първата си глътка въздух в конституционната монархия Люксембург.
Като Хабсбурги никой от фамилията няма право да влиза в Република Австрия – забраняват им го със специалния „Хабсбург закон“. Съучениците на Габриела отиват на ски ваканции и на екскурзии при съседите, но не и тя.
„Първо позволиха на баща ми да се върне, след като подписа документ, че никога няма да участва в политиката на Австрия ида се стреми към висши постове във властта. Няколко години по-късно майка ми подписа същото споразумение и получи зелена улица. Правителството на Австрия поиска от татко да гарантира, че с братята и сестрите ми – ние сме седем деца, също няма да се включваме в политиката. Но той отказа. Как да поеме подобен ангажимент, как да предвиди събития, които биха могли да се случат в бъдещето? Имаше дори съдебен процес. Едва след това ни разрешиха да влизаме в Австрия.
Майка ми и баща ми бяха фантастични родители. Подкрепяха всеки от нас, но първо искаха аргументи, че сме сериозни в това, което правим или искаме да правим. Колкото и трудни да бяха времената, баща ми винаги оставаше оптимист. Никога не ни направи забележка, че вдигаме шум край кабинета му.“
В дома на Ото и Регина, която е и душата, и фокусът на семейството – непоклатима опора на съпруга и децата си, никой не се вълнува от битовизми. На обяд и вечеря обсъждат света, политиката, социалните катаклизми. Всеки трябва да бъде на масата навреме с измити ръце и прилична прическа. Това са най-важните часове – семейството се събира, за да общува пълноценно.
„Татко казваше: „Ако не знаем откъде идваме, не знаем къде отиваме, защото не знаем къде се намираме“, връща лентата Габриела. В нейната фамилия консервативните идеали на морала и произхода са на пиедестал. Ото фон Хабсбург като представител на германската партия Християнсоциален съюз е избран за депутат в Европейския парламент. Работи там в продължение на 20 години особено за разширяването на Европейския съюз на Изток. Неслучайно е гражданин не само на Австрия и Германия, но и на Унгария и Хърватия.
„Тя разбива стереотипа, че скулптурите са агресивни в овладяването на определено място – нейните разширяват кръгозора на зрителя. Габриела е световен творец от първа класа, истински талант във вселената на метала, където по традиция мъжете се домогват до първенството. Всяка година прави няколко международни изложби. От 90-те на миналия век развива активна дейност в Европа, като не пропуска залите на бившите соц държави, работи и в САЩ“, коментира Стефан Стоянов
Габриела учи философия в университета на Мюнхен, изкуство и архитектура в академията в столицата на Бавария. За първи път влиза в легендарния виенски дворец Шьонбрун, построен от дедите ѝ, със студентски билет. „Наредих се на туристическите опашки пред касите и дори получих отстъпка“, спомня си тя. Тъкмо по това време е изкушена от стоманата. „Тя прелива от форма във форма, от структура в структура, неподозирано леко, като деликатността ѝ се трансформира в сила. Уникалното е, че няма граници. Колкото и да е странно, от стомана може да се създадат ефирни пластики – тъкмо обратното на това, което по традиция си мислим за нея. Първо се пробвах с дърво, но се оказа, че то не може да осъществи идеите ми. В някакъв момент се налага да му зачукваш пирони, да го лепиш и вече не е естествено, не е същото.“
Когато Габриела още в ранната си кариера се пристрастява към стоманата, сякаш никой не се изненадва, че префинено момиче като нея се набърква в този толкова мъжки занаят и няма да рисува династичните портрети, познати от дворцовите галерии по света. Но при създаването на монументални скулптури асистентите ѝ обикновено я гледат особено – дали знае какви ги върши и какво ще излезе. После обаче става ясно, че владее материала и недоверчивите ѝ свалят шапка – като на маестра, а не като на монархическа особа, което вероятно малко от тях подозират.
Започва новия век като преподавател в Академията на Тбилиси, няколко години по-късно получава и гражданство там. Когато ѝ предлагат да стане посланик на Грузия в Германия, се колебае – поредно ново начало, поредна огромна промяна. Приема, за да помогне на Грузия, с която се чувства свързана.
„Чувството ми към Грузия е чрез изкуството. Всичко, което се случва в моя живот, е чрез изкуството. Винаги съм била с отворено съзнание и любопитни очи. Особено към държавите, които бяха в орбитата на СССР. Комунистическата система издигаше прегради, забраняваше на хората да излизат от нея и това беше силно драматично, въпреки че на пръв поглед не изглеждаше така. Разбирах го, защото и аз бях изгнаник. До падането на Берлинската стена милиони бяха изправени пред граници, а свободата е основно право на всяка личност.“
Когато отива като дипломат в Берлин, предизвиква дискретен фурор – наследница на император представя бивша соцрепублика в столицата на Обединена Германия.
Силно социалните рефлекси в личната философия на Габриела фон Хабсбург логично се отразяват и в коментарите ѝ за изкуството. „В актуалния арт се оглеждат последствията от войните – нещастията и разрухата. Точно и легитимно е да се показват ужасите, но не изпитвам необходимост да следвам тази тенденция. Обожавам да извайвам красиви неща. Точно в този момент нашият свят има нужда от повече красота, защото тя придава благородство.“
Ракурсът ѝ към изблиците на феминизма – основателни или фанатизирани, е хладнокръвно-аналитичен. „Няма съмнение, че е задължително да се говори за сексуалния и за психологическия тормоз, но съществува опасност да се стигне до крайности. Когато една жена е малтретирана по какъвто и да е начин, трябва да се знае и да има наказания. Но когато няма доказателства, жените не бива да използват фалшивите обвинения като оръжие, с което да атакуват мъжете. Често невинни хора попаднат в капана на клеветата и от тях се възползват непочтено.“
Стилът ѝ може да бъде описан с една дума: изисканост. „Обличам се като всички нормални жени. Не мисля, че в гардероба ми трябва да се търси влияние от дворцов етикет или да се налагат аксесоари с традиции. Винаги е полезно да бъдем облечени коректно – правило, което важи за всички времена. Не бива да напрягаш хората с външния си вид.“
Не пропуска среща на фамилията. Тя е единствената Фон Хабсбург, която преди време е в брачен съюз с партньор без титла и синя кръв. Абсолютно предана е на децата си – Северин, Люба и Алене, както и на внуците. Синът ѝ е адвокат и финансист, двете ѝ дъщери – лекарка и психоложка. „Какво повече мога да искам, за да се радвам на живота – с тези професии децата ми решават всички проблеми“, шегува се Габриела фон Хабсбург.
Владее повече от прилично любимата си цигулка, но не се нарича музикант – прави го за себе си, за собствено удоволствие. Децата ѝ свирят на различни инструменти, а внукът ѝ Карл, кръстен на прадядо си императора, също вече е много добър с цигулката, въпреки че е само на 10.
„Огромна заблуда би било да се мисли, че след като името ми е свързано с императори, аз съм богата. Винаги съм била работеща жена. Много е здравословно – всеки член на семейството ни се труди, за да постига стандарта си. Всеки от нас работи, за да живее. Нямаме имения и дворци, не сме рентиери. Моите деди императори са живели с идеята, че служат на хората. В нашата фамилия е ясно, че всичко, построено от предшествениците ни, е за Австрия и за народа ѝ. Друга тема е, че ни взеха дори лични предмети, оставени още от императрица Мария Терезия. Съпругът ѝ Франц Стефан фон Лотринген като много добър бизнесмен създава фондация, която се грижи за персоналното имущество на династията. Всичко събрано от нея също ни беше отнето. И не смятам, че е правилно – не говоря за паркове и палати, а за спомени, на които държавата Австрия посегна. Собственостите на майка ми и на цялата ѝ фамилия също са национализирани, защото след края на Втората световна война попадат в зоната на Германия под съветска окупация.“
Габриела фон Хабсбург няма навик да се впуска в носталгични приказки за династията, но разказва, че баба ѝ – императрица Зита, е притежавала забележително достойнство, така е владеела пространството, че всички са усещали присъствието ѝ минути преди да влезе в стаята. Това е истинското наследство на художничката.
