С извънземния си андрогинен образ и безпрецедентно усещане за стил, подсилени от яростен бунтарски дух, 76-годишната ямайска новаторка продължава да живее на ръба със същата жажда за живот
Когато през 2015-а от The New York Times идват на предварително уговорено интервю в СПА центъра на нюйоркски хотел, служителка се опитва да попречи на облечения в „цивилни“ дрехи журналист да влезе. Грейс Джоунс, с увита кърпа около главата и по халат, с полуизпита „Мимоза“ в ръка, вдига недоверчив поглед и изплюва едно „Какво?“. Със замръзнала усмивка ѝ отговарят, че в тази зона се допускат само гостите на СПА центъра. „Но аз съм гост на СПА центъра! – възмутена е Грейс. – В такъв случай можем ли да му сложим халат и да му направим процедура?“ Отговорът е отрицателен. Служителката обаче бързо научава това, което десетилетия наред агенти, фотографи, продуценти на албуми, мениджъри на турнета и любовници вече знаят: никой не казва на Грейс Джоунс какво да прави. „Толкова си корпоративна – казва звездата, докато оглежда жената от горе до долу. – Не бих искала да имам твоята професия. Искаш ли да работиш за мен?“
Макар да е обект на възхищение за дизайнери (Исей Мияке), фотографи (Хелмут Нютън) и художници (Кийт Харинг), тя не се смята за муза. Все пак легендарната ѝ кариера е вдъхновила безброй таланти като Ани Ленъкс, Лейди Гага, Риана, Соланж. Влиянието ѝ е толкова голямо, че цяло поколение звезди се осланя на нейната естетика, без да изпитва нужда от своя. В мемоарите си с ироничното заглавие „Никога няма да напиша мемоарите си“ Джоунс критикува младите поп певици с претенции за пионери, които обаче не рискуват и не създават нищо ново. С гордост, граничеща с параноя, тя пише: „Толкова ме копират хората, натрупали състояние, че всички смятат, че съм забогатяла. Аз правех нещата заради вълнението, смелостта и факта, че са иновативни, а не заради парите. Твърде много пъти съм била първата, но не и печелившата.“ В същото интервю за The New York Times (2015 г.) от началото на разказа тя говори още по темата.
Грейс Джоунс носи Issey Miyake по време на представянето на мемоарите си през 2015 г.
Фотография / Chris Jackson/Getty Images
„Заимстването им е толкова очевидно, но не са сигурни в себе си. Винаги някой ги стилизира, не идва от тях самите. Хората ми казват, че трябва да се лаская. Но не мога. За мен всеки трябва да е уникален, да открие себе си от собственото си щастие, страдание и възпитание.“ Назовава и имена: „В момента има много такива хора. Дали ще е Саша Фиърс (алтер егото на Бионсе, в което тя се превъплъщава на сцената – б.а.), Майли Сайръс, Риана, Лейди Гага, Рита Ора, Сиа или Мадона. Не мога да бъда като тях освен там, където са се превърнали в мое копие.“ Не е случайно, че разочарована от музикалната индустрия, андрогинната легенда прави дълга пауза между албумите си от 1989 г. насам. През 90-те тя до голяма степен отсъства от публичното пространство, като печели пари от участия в корпоративни партита, където например изскача от торта срещу висок хонорар.
Тя добре знае, че работата с мегазвезди би донесла повече полза на тях, отколкото на нея. И все пак се съгласява. Наскоро Бионсе записва песента Move от последния си албум заедно с Джоунс. Но влияния от легендата не липсват и в рекламните снимки за Renaissance, съдържащи намигване към несравнимия стил на Грейс.
ЖЕНАТА НА БЪДЕЩЕТО
Когато съпругът ѝ я среща, той наистина си мисли, че Джоунс е представител на силния пол. „Харесва ми да се обличам като мъж. Бъдещето е без полова идентичност. Може да бъдеш момче, момиче, каквото си поискаш.“ Тези думи, звучащи толкова актуално днес, са изречени от Грейс Джоунс пред сп. Interview през 1984-та. Невъзможно е да опишеш жена като нея с една дума. Макар и напълно заслужено, изразът „модна икона“ е крайно недостатъчен, за да изтъкне стихийното ѝ влияние. Диско кралица, музикант, пърформанс артист, талантлива актриса, зашеметяващ модел, визионер и безспорна легенда, по нейни думи – тя е човек, който сменя ролите си, а и жанровете – диско, индъстриъл, реге, ню уейв, поп… Ала Джоунс не може да се похвали, че андрогинният ѝ външен вид и тъмният цвят на кожата ѝ са приети радушно в началото. Билетът към успеха на тази нова Джоузефин Бейкър се оказва безспорният ѝ талант.
Макар кариерата ѝ да започва като модел, това е просто начин да печели за наема си. Още след като участва в първия си мюзикъл в колежа „Сейнт Джоузеф“ във Филаделфия, Джоунс знае, че иска да се занимава с актьорско майсторство, и за нищо на света не иска да се прибира в Ямайка. Работи колкото се може повече – за седмица, две, месец, просто за да научи процеса.
Житейският ѝ път съдържа премного вълнуващи разкази: от любовни драми като тази с шведския актьор Долф Лундгрен, с когото къса, като тя се появява в хотелската му стая в Ел Ей с пистолет в ръка, до създаването на попкултурно цунами, което променя не само нейния, но и живота на безброй артисти по света.
Долф Лундгрен и Грейс Джоунс позират пред обектива на неповторимия фотограф Хелмут Нютън през 1985 г.
Изпреварила времето си, бързо се изкачва по стълбицата и от модните подиуми започва да се появява на кориците на списания, да наелектризира клубната сцена в края на 70-те и 80-те, да оглавява музикалните класации с хитове като Pull Up to the Bumper и Slave to the Rhythm. Това я превръща в символ на авангардния поп. Тя е от тези живи легенди, чийто отпечатък върху попкултурата е толкова дълбок, че трябва да изминат поколения, докато я настигнат. Геометричната ѝ прическа, лъскавата кожа и афинитетът ѝ към дръзките модели на дизайнери като Mugler и Kenzo здраво са се вкоренили в куиър естетиката и отдавна са излезли от пределите на модната и музикалната индустрия.
Обложката на албума Nightclubbing, 1976 г.
На обложката на албума Nightclubbing от 1976-а (може би най-прочутата снимка на Грейс) със своята извънземна андрогинност, късо подстриганата Джоунс позира на цветен фон с незапалена цигара и черно сако с преекспонирани рамене, облечено на голо. Когато гледате този кадър, дело на тогавашния ѝ приятел и дизайнер Жан-Пол Гуд, не знаете дали пред вас стои мъж или жена. Едно е сигурно – Джоунс обръща това, което другите смятат за срамно, в своя полза. „Ти луд ли си? Това никога няма да се получи“, казват на фотографа. Но, разбира се, получава им се. Правят революция – шамар за тупираните и силно гримирани звезди от 80-те. Ефектът е постигнат: публиката се стряска от човека, който отказва да следва тълпата – от шоуто и музиката до външния вид и начина на говорене. Грейс се сбогува с дискотеката и евтиния декаданс и се здрависа със сияйното бъдеще.
Обложката на албума Island Life от 1985, създаден съвместно с дизайнера Жап-Пол Гуд
„Никога не съм се възприемала като поп артист – ще каже тя десетилетия по-късно в интервю за Another Mag. – Забавно е, защото след като се завъртиш няколко пъти някъде, изведнъж се превръщаш в нещо, което никога не си искал да бъдеш. А аз искам да съм ъндърграунд и все още се смятам за такъв тип артист. Но рано или късно ставаш популярен. Затова правя това, което не е толкова разпространено.“
Грейс Джоунс, Кийт Харинг и Анди Уорхол през 80-те
Не е мечтала и да се премести в Холивуд. Но когато за първи път отива там, за да снима филма Vamp, се обгражда с приятели: Кийт Харинг, Анди Уорхол, Антонио Лопес. „Живеех като вампир: не спях по цяла нощ, спях по цял ден“, спомня си тя.
ЛЕГЕНДАРНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО
Грейс Джоунс, изрисувана от Кийт Харинг, Ню Йорк, 1985 г.
Фотография / The Guardian
Започва работа с младия артист Кийт Харинг благодарение на фотографа Робърт Мейпълторп. Двамата се запознават в неговото нюйоркско студио, а към тях се присъединява и Уорхол, хвърлил око на Харинг. Причината за първата творческа среща на Кийт и Грейс е, че току-що издаденият ѝ албум Slave to the Rhythm си проправя път в класациите на Billboard и Уорхол иска да ѝ направи подобаващо представяне в списание Interview. Затова организира фотосесия маратон с 18-часова продължителност, в която Харинг ще изрисува певицата от глава до пети, а Мейпълторп ще я снима, покрита с бижута, изработени от Дейвид Спада. Това не е първият път, в който Харинг използва тяло като платно. Всъщност той вече е рисувал легендарния танцьор и хореограф, носител на награда „Тони“ Бил Т. Джоунс в сесия, но кадрите за списание Interview стават отправна точка за специално сътрудничество между Харинг и Джоунс в продължение на няколко години.
През 1986 г. Джоунс моли Харинг да я нарисува отново за музикалния клип на хита ѝ I’m Not Perfect (But I’m Perfect For You). Видеоклипът показва как Харинг създава впечатляваща 60-метрова пола с характерния си стил на линиите, която Джоунс да облече, и също така включва много кратко участие на Анди Уорхол непосредствено преди смъртта му. Същата година Харинг рисува Джоунс отново за участието ѝ във филма Vamp (1986), където Джоунс танцува и се съблича, за да разкрие изкуството, покриващо тялото ѝ. Двамата получават все по-голямо признание и медийно внимание за съвместната си работа. В тази връзка Джоунс е поканена да свири в нюйоркския нощен клуб Paradise Garage. Тогава отново моли Харинг да се развихри с прословутия си боди пейнт.
Джоунс през 2022
Фотография / Getty Images
Джоунс няма етап от кариерата си, с който се гордее най-много. Сравнява я с течност, преливаща от едно нещо в друго. И все пак сърцето ѝ е в музиката. „Никога не съм обичала да правя едно и също. Ако се случи, става ми скучно, а това се предава и на другите. Най-много ценя срещите с хората. Работата ми с Анди Уорхол, Кийт Харинг, Жан-Пол Гуд бе голям трамплин за мен. Аз съм тяхната муза и те – моята.“
