Домът на Gucci: Пир по време на кино

Дългоочакван, коментиран „Домът на Gucci“ вече е тук и несъмнено ще ви предизвика да отидете на кино. Епосът за историята на семейство Гучи и онова, което ги е направило един от топ брандовете в модната индустрия, обаче не е кратък. С дължина от близо 160 минути може да изпита търпението ви. Настанете се удобно.

В утрото на 27 март 1995 година Маурицио Гучи е застрелян пред дома си с три куршума – два в тялото и един в главата. Две години по-късно неговата вече бивша съпруга – Патриция Реджани е обвинена за убийството, намерена за виновна и осъдена на 29 години затвор. Пускат я през 2016-а и тя и до днес не спира да се жалва от съдбата си. Разбира се, в началото на процеса Патриция отрича като комунист на разпит да има нещо общо, с каквото и да било покушение станало към мъжа, който публично тя обижда, кълне, урочасва и заплашва не веднъж. Повече за историята на синьора Реджани може да откриете тук и смятам, че това ще е освен интересно и полезно четиво. Особено, ако след това си купите пуканки и се настаните на удобните червени седалки в притихналото кино, за да изгледате визуалната приказка за тази мрачна история.

Проблемът на „Домът на Gucci“ е, че той е един разпилян филм. Чисто драматургично той не успява да балансира добре между драматичните и сериозните краски на историята и онези, които изискват сатиризация. Когато филмът е сатира, той се справя повече от успешно, но когато е сериозен той хлътва дълбоко в недрата на неизказаното слово. Това са и моментите, когато зрителят започва да се озърта неудобно в киносалона, за да види дали има и други като него, които не са разбрали, какво точно се е случило.

Ридли Скот, за когото „Домът на Gucci“ е втори филм тази година и заглавието, което ще му изкара повече пари от предишния – „Последният дуел“, е известен с епичността в киното, което прави. Независимо дали говорим за „Гладиатор“, където епично е второто име на този филм, или за величествения „Блейд Рънър“. В „Домът на Gucci“ обаче няма нищо епично. Той прилича на разхвърляна стая, която някой се е опитал да подреди, като е набутал вещите, на които не е могъл да намери място, под леглото.  

Всичко започва с убийството на Маурицио Гучи, после филмът ни връща близо 20 години назад, когато цялата афера между наследника на една от най-големите модни марки и безкрайно амбициозната, пробивна и очарователна Патриция Реджани започва.

Лашкайки се между сатиричното, което може да бъде открито, както в част от актьорските изпълнения, така и в музиката, тона и диалозите, и драматичното, защото този филм е базиран на реална история, „Домът на Gucci“ някак губи своя фокус и в отделните си сегменти се опитва да разшири своя филмов свят, придавайки краски на важност на ненужни елементи.     

Между разказа за любовната история между Маурицио и Патриция, която от любов преминава към крайна омраза, „Домът на Gucci“ започва като един филм, за да може в средата си да се преобразува  в семейна сапунена сага, на финала да се превърне в нещо друго.

Приличащ на коледен кекс, „Домът на Gucci“ е цветен отвън, но солен отвътре. Той изглежда като едно, но после се оказва друго. Някой беше казал, че е грехота да събереш такъв актьорски състав и да не доставиш добър филм. Според мен Ридли Скот е вярвал, че прави добър филм, докато някъде по средата на процеса нещо по веригата не се е объркало. И все пак чисто актьорски този филм няма грижи. Къде преиграни, къде обрани, актьорите са разкош, който спасява този компот от драма, сатира, убийство и сапунена пяна. От безупречния италиански акцент на Джаред Лето, който колкото и нелеп да стоеше за хората в трейлъра на филма, е точно на мястото си в тази италианска оперета.

Неговият Паоло Гучи е константна величина, която не променя траекторията си, а се разбива правилно и с абсолютна точност в предрешения за него финал. Ал Пачино и Джеръми Айрънс са… Ал Пачино и Джеръми Айрънс. Те нямат италиански акцент, но стоят тежко на екран и всеки кадър с тях прилича на картина на Ботичели – пищни градини, пищни костюми, пищни жестове, цигари, остри погледи, кожи, плюш и перушина. Адам Драйвър и Лейди Гага са онези образи, които оставиха хората разделени на лагери. Едни смятат, че и двамата са се справили зле, други, че са безупречни.

За мен Адам Драйвър винаги е безупречен. Висок, силен и сексапилен по един нестандартен начин, той има една много добра актьорска година, в която играе три тотално различни образа и го прави добре. Неговият Маурицио Гучи е единственият персонаж, който се доближава до реалния човек, който играе. Драйвър наподобява леко задръстения Маурицио, който с течение на годините се превръща в заслепен от славата и парите злодей. Маурицио е единственият образ, в който сатирата и театралността отсъстват изцяло – нещо, което е отличителната марка на останалите членове на филмовото му семейство. Драйвър за пореден път показва, че е толкова многопластов и дори в скапаната драматургична постройка, която този филм има, той стои на място и винаги пълни екрана.

Лейди Гага някак се оказа страшно проблематична за родната публика. Всички, които преди две години се кълняха, че тя има безупречни актьорски качества, заради ролята си в „Роди се звезда“, днес са се отрекли от нея и се държат така, все едно утре ще започнат масово да горят албумите й. Но Лейди Гага не е добра актриса, както Мадона не е добра актриса. Паралели между двете могат да се направят, но не е това мястото. Тук ние говорим за „Домът на Gucci“. И той отива на Лейди Гага, така както й отиват онези безумни обувки на Алекзандър Маккуин, които носи по клиповете си. Нейната Патриция Реджани е амбициозният злодей, от който всяка приказка за добро момче тръгнало по грешния път, се нуждае. Реджани е мелодраматичен вълк в овча кожа, който успява да се набута там, където не й е мястото и да се изкачи по хранителната стълбица на социалните прослойки прекалено бързо. Лейди Гага се справя много по-добре в ролята на Патриция Реджани, отколкото в ролята на измислена певица от Америка, която малко след като излиза на сцена за първи път, зашеметява всички и се превръща за една нощ от момиче с дънки и тениска в истинска пееща тиква.

Патриция Реджани носи театралност и преструвка, която отиват на имиджа на Гага. А това, че си партнира с Адам Драйвър е само в неин плюс, защото я спасява и обира липсата й на големи актьорски заложби.

„Домът на Gucci“ се опитва да тъче на няколко стана и да разкаже всичко. Да набута книгата на Сара Г. Фордън в два часа, но разбира се, те не му стигат. Вместо да се концентрира в убийството на един наследник от гневната му бивша жена, филмът се разстила като река, която си пробива път през сушата. Той има множество разклонения, част от които не водят до нищо. Поради тази амбиция и лакомия на Ридли Скот – да сложи от всичко по малко, фокусът се е загубил и имаме един пир по време на кино, в който цари хаос. Преходът от любов към омраза в семейство Гучи го няма, причинно-следствените връзки в някои моменти отсъстват, а на някои места жанрът става дори комичен.

За сметка на това, като плюсове можем да кажем, че „Домът на Gucci“ има разкошен актьорски състав, музика на ниво, кадри като картини на италиански майстори, обстановка, на която ще завиди дори Галерия Уфици, тежкарство, амбиция, блясък, Том Форд, мода и размах. И понякога на един филм не му трябва нищо повече.

Всеки сам решава дали ще даде шанс на „Домът на Gucci“, който може и да прилича на катастрофа за едни, но поне е катастрофа, от която трудно местиш очи.  

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

Финалът на „Отмяната“ – кой, как, защо? (Спойлери)

Казват, че за да бъде един човек добър детектив, то той трябва...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ