С ключ към спокоен живот и сигурно бъдеще човек може напълно да се наслади на любовта, на близките си, на пътуванията, природата, работата, хобитата си, казва Христина Бобокова, една от най-красивите и реализирани жени у нас, която смята мисията по създаването на музей на съвременното изкуство за своя и обществена
Христина Бобокова, съпругата на един от най-успешните български индустриалци, изненадващо за мен се появи на първия протест срещу насилието, предизвикан от случая с нарязаното момиче в Стара Загора. И с това рязко смени фокуса на разговора, който планирахме да проведем – за съвременното изкуство, което е нейна страст и основание за избор на професия, за последното изключително успешно издание на фестивала „Процес-Пространство” през юли, за провокацията, отправена към българските художници с проекта „Тухлата”. Всъщност и за всички тях стана дума, но в контекста на провокацията, която винаги се съдържа в изкуството днес – също като в живота ни.
Христина, имаш ли познати, преживели насилие? Мисля, че имам. Но хората се срамуват и се страхуват да говорят за това. Темата за насилието и агресията в нашето общество изведнъж стана център на внимание последните седмици, а всъщност тази много закъсняла реакция е, защото просто чашата преля. Насилието около нас има различни проявления – мъже нараняват жените си, възрастни хора са нападани, деца се бият в училищата с невиждана ярост, малтретирани са по-слабите и беззащитните, изтезават се дори животни. Налагането на силовия мутренски модел на поведение години наред като пример за прогрес и развитие на индивида се превърна дори в политически инструмент, най-малкото всичко това не беше политически възпирано, а дори поддържано. Смятам, че днес обществото най-накрая осъзнава, че не може да продължава така и трябва всичко това да се промени. Затова бяха и протестите в страната, които аз подкрепям.
През 70-те години Марина Абрамович прави в Неапол пърформанс – стои неподвижно, а до нея има чук, пистолет, цветя, акварели… 72 предмета, с чиято помощ посетителите на изложбеното пространство могат да правят каквото си искат с артистката. Отначало я целували и ѝ подарявали цветя, по-сетне я съблекли, отрязали косите ѝ, започнали да забиват бодлите от розите в тялото ѝ, да я нараняват, да се гаврят с нея. Трябвало да издържи така 6 часа, без да реагира… Когато видиш някой беззащитен, който не може да ти отвърне, тогава избуяват най-низките страсти. Тук идва един друг момент – за липсващата съвест, даже не за състраданието или милосърдието. А за безнаказаността – по-лесно е да нападнеш, като знаеш, че това ще мине без последствия за теб, даже може да те окуражи и амбицира. Този пърформанс на Марина Абрамович нямаше да е възможно да се случи век назад. Тогава нямаше да бъде възприет като изкуство, което сега има нови, различни проявления като отражение на живота. И да, съвременното изкуство винаги е провокация, огледало на това, което сме ние.
Фотография и стайлинг / Слав & Хубен
Грим / Елиза Попова
Коса / Георги Петков
Преди няколко години ти доведе в България Ода Жон с нейната скулптура „Прегръдката“. Лично за теб каква беше поуката от т.нар. скандална вечеря в НХГ, с която художничката провокира арт общността, аранжирайки трапезата с голи човешки тела от месо и зеленчуци? Държа да отбележа, че нямах участие с организирането на това събитие и не знам как точно се е зародила, как се е развила идеята и какви са били етапите на нейната реализация. Мисля обаче, че събитието беше замислено като наистина артистично и приятно представление за гостите на авторката, а не вечеря с основен акцент храната. Ода е един много изтънчен и деликатен човек, който в никакъв случай не е търсел подобна провокация, каквато се получи впоследствие на медийно ниво. Много я харесвам като творец и човек, който има изключителен талант и възможности. Харесва ми да работя и да комуникирам с хора, които имат смелостта да правят различни неща въпреки всички странни обстоятелства от нашата художествена среда.
Къде е „Прегръдката“ сега? Проектът „Прегръдката“ беше едно наистина прекрасно преживяване, което имах с талантливата Ода Жон. Определено беше нестандартно арт изживяване и представяне за българската среда. Скулптурата в момента е в частна колекция.
Как подготвяш децата си за влизането в този свят, който не само изглежда, а е наистина жесток? Децата ми са много разумни и сплотени и се гордея с тях. А моят подход е да разговаряме. За възпитанието им никога не съм разчитала на училището – там те отиват, за да получат знания. Семейната среда е определяща възпитанието им. В училище може да срещнат много провокации, но ще реагират според това, на което са научени у дома.
Фотография и стайлинг / Слав & Хубен
Грим / Елиза Попова
Коса / Георги Петков
Би ли представила творец, чиито творби не те докосват, а изпитваш към него само академичен интерес? Трудно бих работила с творец, чието творчество не разбирам или не ме предизвиква персонално. Академичните интереси обаче се зараждат на друга база и те често трябва да са над личните, защото имат за цел да изграждат знания, и то не за мен, а за обществото, да създават последователи. Работата на изследователите на изкуство и на кураторите е да представят работата на твореца по най-правилния начин пред публика.
Куратор идва от латинската дума curare, означаваща облекчаване на болката, т.е. куратор е… лечител.
Така че ролята на куратора е да помага, да облекчава състоянието. Куратори не е имало допреди век, професията е сравнително нова. Има една теза, че се появяват, когато изкуството боледува. И ако то е отражение на живота, значи животът ни боледува. В същото време изкуството е терапия. Неслучайно се появиха различни форми на арт терапия за хора с проблеми. Не всеки може да говори за чувствата си, но когато ги пресъздаде с четка, музика или танц…
Когато четох за първата изложба на шведката Хилма аф Клинт, организирана според завещанието ѝ повече от 20 години след нейната смърт в музея на изкуството в Лос Анжелис, реших, че кураторството е вид разследване, особено когато творецът не е сред живите. Има елемент от следователска работа, да. Преди години във „Виктория и Албърт“ бях много впечатлена от една перфектно курирана изложба на перли, за първи път показана в Емирствата и после адаптирана за британската публика. Експозицията представяше изключително интересната история на добиването на перлите, създаването на бижута от тях, хората, които ги носят след това и т.н., история, разказана с документи и експонати, издирвани и събирани с години.
За теб какво е щастието, ако можеш да го определиш с една дума или да го свържеш с едно състояние? Харесвам и съм съгласна със сентенцията на Марк Твен, че „щастието е добро здраве и лоша памет“ (смее се). Щастието за мен се състои в много прости на пръв поглед неща, но основни! Здравето за мен и най-близките ми хора е водещо. Следва да има обич, разбирателство, уважение и подкрепа в дома и семейството, защото само това прави живота ми наистина красив, оптимистичен и носи удовлетворение от всичко друго. Според мен то е най-важното състояние на духа! Но тази тема е много дълбока и смятам, че щастието е относителна единица с много проявления, всеки човек го търси и го намира в различни неща. Все пак може би ключът към толкова важното емоционално състояние на духа се крие в това всеки да си подсигури спокоен живот и сигурно бъдеще, мисля, че само тогава човек може наистина да се наслади на любовта, на близките си, пътуванията, природата, работата, хобитата си и т.н. От 2011 г. Общото събрание на ООН приема резолюция, в която призовава страните членки да оценяват щастието на своите граждани с т.нар. Индекс на щастие, което е своеобразен ориентир за успеха на държавната политика. Оптимистично се надявам в България хората също да могат да отстояват свободно тези стремежи и скоро да станем място с висок индекс на щастие!
Лесно ли се разделяш с хора, с вещи… С хора – не, но когато го направя, то е завинаги. А с вещи, ако са хубави чанти например (смее се), непрекъснато споря с дъщерите си… Иначе пазя неща, които имат нетолкова материална, колкото емоционална стойност за мен. С книгите имам специални отношения.
Какво четеш? Различни неща, фантастика… Исторически романи, автобиографии. Много харесвам Джон Ървинг, който интригуващо излага сюжета, забързва действието и винаги е с неочаквана развръзка. Но понякога и химия, и физика провокират интереса ми. Специализирана литература…
Фотография и стайлинг / Слав & Хубен
Грим / Елиза Попова
Коса / Георги Петков
В рамките на тазгодишното издание на фестивала „Процес-Пространство“ бе изложбата в Русе и в Балчик на Димитър Грозданов. Кое е това, което би ни подтикнало да я видим сега, когато него го няма? Тези изложби бяха в памет на основателя на фестивала, който заложи много от посоките на развитие на форума. Той беше теоретик на изкуството, критик с тънък усет към естетиката, художник, чието творчество може би не беше познато и показвано достатъчно. През есента на 2022 г. в столицата – според мен с голям успех, се осъществи мемориалната изложба „От въглен към огън“, куратори бяхме аз и проф. Станислав Памукчиев. Впоследствие след разговори с колеги от галерии в страната реших, че творчеството на Грозданов е редно да бъде видяно и в други точки на България, особено такива, където той е оставил ярка следа в художествения живот като Русе и Балчик. Изложбите представиха както капитални за творчеството му творби, така и редки, неекспонирани и лични произведения, които заслужаваха да се видят.
Има ли кой да го замести в „Процес-Пространство“, на което той бе и създател, и основен двигател? Чувала съм, че няма незаменими хора, но не е така – има. В този смисъл неговата фигура трудно би могла да бъде заменена, но фестивалът продължава по нова формула в едно осъзнато състояние и с нов екип. Тази година се справихме чудесно – с много богата програма, която мисля да обогатяваме с различни артистични дейности по-нататък.
Как селектирахте творците, които да участват в арт предизвикателството „Тухлата“, резултатите от което видяхме на изложбата във Варна от 8 юни натам? Държа да отбележа, че изложбата към акция „ТУХЛАТА/2023“ е, както се изразиха партньорите ни във Варна от КЦ „РеБонкърс“, хит на сезона! Тя представи произведенията на 118 участници в акцията, проведена в национален мащаб през март и април тази година. Първоначално бяха селектирани 150 български творци от цялата страна и такива, развиващи се в чужбина, като им бе изпратена покана и „работна тухла“, която да преобразуват в художествено произведение. Селекцията включва творби от три поколения, работещи в различни жанрове. Беше важно тя да е в по-широки рамки, защото основната тема, заложена в акция „ТУХЛАТА/2023“, е донякъде въпросът за неслучващото се създаване на музей за съвременно изкуство в България.
В Закона за развитие и закрила на културата дефинициите за музей са ясни. Страната ни е една от малкото в Европа, където няма такъв самостоятелен музей, нито държавен или общински, нито пък частен, което е друга сложна тема. Към момента в София такава функция изпълнява САМСИ, филиал на НХГ, където се представят изложби и автори с фокус съвременно изкуство. Това е прекрасно пространство, което обаче работи само за временни експозиции, без постоянна, и от проекта му е реализиран само първият етаж. Хората там са изключителни професионалисти, аз харесвам това място, но неговата недостатъчност за цялостно презентиране на съвременното изкуство в България според мен е ясна. Акция „ТУХЛАТА/2023“ по своеобразен начин задава въпрос към творците, изобщо към хората, които създават изкуство, дали те самите смятат, че България има нужда от музей за съвременно изкуство. Отговорът, мисля, трябва да бъде подаден от тях самите, за да има евентуална реакция от институциите.
Кой от съвременните творци вълнува най-много въображението ти и защо? Ако питаш мен, изпитвам неутолим интерес към Банкси. Има много съвременни автори, които си заслужава да бъдат изучавани по един или друг повод. Не мога да откроя един или дори няколко. Няма как обаче да избягам от световните имена като например Аниш Капур, Джеф Кунс, Яйои Кусама, Дейвид Хокни, Герхард Рихтер, които успяха да превърнат реално изкуството си в бранд, интересен аспект в работата на твореца! Интересни са ми в момента артистът Деметри Брокстон от креолско-филипински произход, съчетаващ типични техники от ръкоделието със социални теми и лозунги, както и Волфганг Стилър, който се занимава със скулптурни инсталации и е известен със своите „кибритени хора“. Съвременното изкуство е взаимодействие между различни форми и средства.
Какво би откроила от тазгодишното биенале във Венеция? Архитектурното биенале във Венеция тази година е с куратор изключителната Лесли Локо, от шотландско-ганайски произход, писател, лектор и основател на African Futures Institute. Поставената тема на форума е „Лаборатория на бъдещето“. Откриването беше на 18 май, но все още не съм успяла да го посетя. Планувам есенно посещение. Радвам се, че България има участие с архитектурното студио POV Architects и повдига интересна тема – за обезлюдяването на малките селища в провинцията и многото изоставени и рушащи се сгради там.
Смяташ ли, че музей на съвременното изкуство би могъл да намери подслон в някое от обречените на разруха промишлени халета като това на трамвайния завод в София например? За мен този музей е необходимост, но не лична, а обществена. Поне така го чувствам. Продължавайки темата, залегнала и в представянето на България на Архитектурното биенале във Венеция тази година, то – да, мисля, че някоя изоставена сграда, чиято функция се е изчерпала, може да заживее нов живот. Не е задължително да е в София. В Южна Африка на пристанището на Кейптаун общината дава на едно английско архитектурно студио изоставени зърнени силози и те правят от тях феноменален музей на съвременно африканско изкуство – Zeitz MOCCA. Това е една от възможните посоки за размисъл и решение на този въпрос, но не изключва и опция за проектиране на съвсем нова и модерна сграда, създадена конкретно за нуждите на такава институция. Може да бъдем един път подготвени и да построим нов музей. Така както издигнахме най-високия пилон на Балканите на Рожен, да вземем да направим и най-хубавия музей на съвременното изкуство. Въпросът е да се мисли в тази посока. И да има желание.
Докъде стигна музеят на нумизматиката в Русе, един проект на семейната ви фондация? Нумизматичен музей-Русе от няколко години възстановява изоставената и разрушена сграда на старата музикална гимназия в Русе. Смея да кажа, че се справяме много добре – тя е с абсолютно завършена фасада и укрепена, възвърнала своята красота и блясък. Остава ни обаче много работа по интериора. В момента продуцирам създаването на документален филм за историята на самата сграда с изключително интересна съдба, свързана с функционални трансформации, исторически събития, интересни хора и природни катаклизми. Надявам се, когато филмът бъде завършен, да бъде представен на публиката както в Русе, така и в столицата.
Как се свързва интересът към съвременното изкуство с последната ти магистратура под ръководството на проф. Валерия Фол? Или това беше идея, с която да уплътниш паузата, наложена от ковид пандемията? За да разчиташ ефективно настоящето и да плануваш бъдещето, е добре да познаваш миналото и историята. Интересът ми към българското минало, културно-историческото ни наследство е свързан и с проекта за развитие на нумизматичен музей в Русе, където отново е заложена идеята за опазване и популяризиране на нашите история, култура, произход. Работата ми с проф. Валерия Фол беше по темата „Култът към богинята Артемида в тракийския град Кабиле“. Една широко почитана богиня, чийто интересен образ се появява на много тракийски светилища по българските земи. Връзка с изкуството от наше време на пръв поглед няма, но много съвременни художници черпят вдъхновение именно от античността, от историята, от работата на древните скулптори, художници, философи.
Христина Бобокова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ въпреки първоначалните си намерения да следва архитектура. Интересът ѝ към съвременното изкуство я отвежда към специалността история на изкуството в НХА, последвана от няколко специализации в чужбина, една от които в музея „Виктория и Албърт“. Съоснователка е на артфондация „Процес-Пространство“, която всяка година организира едноименен фестивал на съвременно изкуство, управителка е на фондация „Братя Бобокови“ и на Нумизматичен музей, Русе. Куратор на множество изложби на съвременни български творци, Христина Бобокова доведе преди няколко години у нас Ода Жон и нейната скулптура „Прегръдката“.
