Как свързвате историите на семейната сега Дел Валие в различните си книги? Нямам представа. Започвам да пиша и изведнъж изникват тези герои, които, предполагам, са свързани с баба ми по майчина линия, едно прекрасно семейство. И в много случаи дори не знам защо са се появили. Понякога не ги „викам“ или нещо подобно, но стигам до 50-а страница и осъзнавам, че героят може да е от семейство Дел Валие ,и променям името му, но това не е предварително обмислено. Ако ме попитате как се появяват в „Къщата на духовете“ и по-късно в „Дъщерята на съдбата“, не знам. Единствено мога да ви кажа, че в „Портрет в сепия“ Северо дел Валие отива на война и губи крака си. А след това се появява в „Къщата на духовете“ с два крака. Ето това е магически реализъм!
А доколко знаете какво ще се случи в книгата, която пишете? Аз не планирам нищо, дори живота си, той ме изненадва през цялото време. А и защото плановете, които съм си правила, никога не са се получавали. В литературата започвам нова книга на 8 януари и много пъти предишния ден нямам представа какво ще се случи. Ако е исторически роман като този, съм направила много проучвания какво, къде, как, с кого се е случило, но нищо повече. Имам историческите факти, но нямам художествената измислица. Не знам кой и как ще разкаже историята, нито какво ще се случи с тези герои. Историята се развива в процеса на писане дума по дума и страница по страница.
Всеки роман има своите изисквания. Творческият процес зависи от историята. Понякога имам смътна идея, която изкристализира в процеса на работа. Друг път историята буквално се стоварва върху мен. Като тази на сляпо момиче, отделено от майка си на границата, не е нужно да измислям нищо. Хубавото на това, което правя, е, че нищо не се повтаря, няма полза от прилагане на същата формула. След 40 години все още правя грешки. Не са същите, защото съм се научила да не ги повтарям, но се появяват други. Винаги има нещо ново, което трябва да се поправи и да се научи.
А кога разбирате, че книгата е готова? Краят е най-труден. Понякога ми се е случвало да имам предвид финал, да прекарам цяла нощ в мисли за него, а когато на следващия ден се заема да го напиша, установявам, че романът всъщност е свършил предния ден, няма какво да се добавя. Друг път, както сега, имам финал, който ми се струваше прекрасен и поетичен. Главната героиня се качва в лодка на едно езеро в южната част на Чили, отдалечава се в мъглата и изчезва. Когато моята редакторка го прочете, ми каза: а, значи тя умира, защото това е метафора за смъртта. Отвръщам ѝ, че просто заминава. Така че трябваше да добавя допълнителен епилог, който не беше планиран.
Ако можехте да бъдете читателка на собствените си книги, коя би ви помогнала най-много? „Къщата на духовете“, защото я написах с огромна невинност, без да знам какво правя. И защото ме извади от едно банално съществуване. Живеех в изгнание във Венецуела, работех като училищен администратор, бракът ми вървеше много зле. Децата ми бяха пораснали и вече ходеха в университет. Чувствах, че животът ми не върви наникъде. Бях на 40 години и нищо не се беше случило, само загуби. „Къщата на духовете“ промени живота ми напълно, даде ми глас и проправи пътя на всички последвали книги. Другата книга, която ми помогна много, беше „Паула“. Когато дъщеря ми почина, ми се стори, че годината, в която тя беше в кома, беше една дълга нощ, всичко беше едно и също, не можех да различа един ден от друг. И бях толкова объркана и наранена, че всъщност не разбирах какво се е случило. Когато тя почина, майка ми дойде от Чили и ми даде над сто писма, които ѝ бях писала от болницата в Мадрид и от Калифорния. Каза ми: „Прочети ги, за да разбереш, че единственият изход за Паула е бил смъртта.“ И написвайки тази книга плачейки, започна процес на разбиране на случилото се, на приемането му и на изцелението. На премахване на всички негативни чувства, за да запазя духа и доброто.
Как избирате книгите, които четете? Аз живея на английски, така че чета предимно на този език. Понякога моите издатели ми препоръчват или ми изпращат някоя книга. Разбрали сме се със снаха ми да ми записва книгите, които трябва да прочета, и после ги обсъждаме. Близо до дома ми има и книжарница, където ми дават и предварителни издания, понякога ръкописи. Когато пиша, имам малко време да чета художествена литература. Сега наваксвам, когато пътувам, имам няколко книги на Kindle, чета в самолета, по летищата, навсякъде.
Какво казвате на жените, които днес не се смятат за феминистки? Не знам как да давам съвети. Мога само да разкажа собствения си опит, а той е, че във всички хубави неща и в моментите, които съм преодолявала, други жени са ми помагали. Като например агентката ми Кармен Балселс. Никой не искаше да прочете ръкописа на „Къщата на духовете“. Изпратих ѝ го по пощата в Барселона и тя ми даде възможността да стана писателка. Винаги казвам, че жена сама е много уязвима, но заедно сме непобедими и можем да направим всичко. Така че когато млади момичета ми казват, че не са феминистки, защото не е секси, казвам им, няма значение, наричайте се както искате, но имайте приятелки, бъдете свързани, информирайте се. Движението за освобождение на жените е революция и като всяка революция прави грешки, връща се назад понякога, няма карта, нито наръчник. Прави се както може с енергията на всички. Трябва да продължим напред, защото крайната цел е да заменим патриархата, който съществува в продължение на хиляди години. А това ще отнеме няколко поколения. Няма да се случи за една нощ, но много неща вече са постигнати.
Емилия дел Валие се впуска в търсене на корените си и пише мемоарите си. А вие?
Опитвам се да напиша мемоари за последните няколко години, защото вече съм писала много за себе си до 2007г. в „Паула“, в „Моята измислена страна“ и в „Сборът на дните“. Мемоарите, които се опитвам да напиша, са от 2015 г. нататък, много ограничено и концентрирано време. Спомени за любовта, за самотата и старостта. Много ми коства, защото ми е по-лесно да пиша художествена литература. В едни спомени трябва да се опитате да откриете истината. А понякога истината за самия себе си е болезнена. Аз съм забравила 90 на сто от това, което ми се е случило в живота, а онези 10 процента, които уж си спомням, не са се случили точно по този начин. Но имам кореспонденцията с майка ми и в нея чета какво наистина се е случило. Невинаги ми харесва това, което виждам, установявам, че съм се идеализирала. Така например бях останала с историята, че съм се развела с Уили по приятелски, по английски. Казала съм му, че трябва да се разделим, той отвръща OK, аз OK, той си тръгва и това е всичко, което помня. Обаче я да видим в писмата, толкова съм му била ядосана, че не съм искала да го видя повече.
Като латиноамериканска имигрантка как се чувствате в момента в САЩ? Сега навсякъде има антиимигрантски настроения, но особено в страни като САЩ, създадени от имигранти, идвали отвсякъде на вълни и които всеки път са били отхвърляни, докато не са се приобщили напълно. С изключение на хората, които изглеждат различно, азиатците като цяло. Например по време на златната треска е имало огромна китайска имиграция и те са били дискриминирани най-много. И въобще хората с различен цвят на кожата, така че сега ние латиноамериканците сме на ред. С нас се отнасят като с престъпници и изнасилвачи, абсурдно обобщение. Защото в САЩ милиони имигранти допринасяме с данъци, култура, работа. Всички услуги са в ръцете на имигрантите, така че силата се крие в разнообразието. Сега Тръмп настоява, че трябва да си бял, и депортира хора със законни документи в затвори в Салвадор и другаде, дори не в страните им на произход. Той обаче кани хора от Южна Африка, които не бягат от нищо, но са бели. Така че в белия християнски национализъм в Америка има нещо много опасно, а и абсурдно.
А бихте ли напуснали САЩ? Тръмп в момента има властта на Конгреса, но може да я загуби. Надявам се това да не продължи повече от четири години, а може би и по-малко. Какво трябва да се случи, за да напусна? Имам едно усещане директно върху кожата. Същото изпитах в Чили преди години – че не мога да живея в страх, в мълчание. Не мога да живея, криейки се или криейки други хора. Не искам да живея в диктатура и с авторитарно правителство. Докато мога, ще остана в Съединените щати, защото там са синът ми, снаха ми, кучетата и съпругът ми. В този ред. Но ако нещата се влошат, ще трябва да напусна, двете възможности са Испания или Южно Чили. Не бих искала да изживея това пак и да започна от нулата някъде другаде. Но ако настъпи този момент, ще го направя. Не се чувствам толкова стара, че да не мога да започна отново.
