„Не се чувствам толкова стара, че да не започна от нулата“, казва 82-годишната чилийска писателка по време на глобалното представяне на новата си книга „Името ми е Емилия дел Валие“ в Мадрид
Фотография / Lori Barra
Още преди глобалната пандемия Исабел Алиенде беше казала, че се отказва от дълги пътувания и турнета за представяне на новите си книги, което правеше онлайн. Сега обаче тя отново пристигна в топформа в Casa America в Мадрид за световната премиера на „Името ми е Емилия дел Валие“ (на бълг. от „Колибри“).
„Алиенде е изградила уникална литературна вселена, населена с незабравими герои, особено жени, и с истории за изгнание, любов, социални и лични конфликти, вътрешни търсения, справедливост и достойнство. Но отвъд признанието и многото награди тя е спечелила трайно място в сърцата на милиони читатели, мечтата на всеки писател. Със своя ясен, емоционален и всеотдаен стил тя ни води за ръка по пътищата на латиноамериканската история винаги от дълбоко човешка, феминистка и трансформираща перспектива – казва дългогодишният издател на писателката Давид Триас от Plaza&Janés, които публикуват всичките ѝ книги на испански. – Да не забравяме, че сме заедно с най-четената и превеждана жива писателка на испански език в света с повече от 80 милиона продадени книги на 42 езика“, отбелязва той. Исабел го прекъсва с усмивка: „Май печеля и срещу доста мъже!“.
Издателите представят „Името ми е Емилия дел Валие“ като история за любов и война, за открития и изкупление с главна героиня жена, изправена пред най-големите предизвикателства, която оцелява и преоткрива себе си. Емилия дел Валие вече е част от най-известната семейна сага на авторката, започнала с шедьовъра ѝ „Къщата на духовете“ и продължила с „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. В новата си книга тя представя със суров опустошителен реализъм ужаса на гражданската война в Чили през 1891 г., която Емилия дел Валие заминава да отразява като военен кореспондент.
Бяхте казали, че се отказвате от дългите пътувания за представянето на книгите ви. Какво ви накара сега да дойдете отново в Мадрид? Най-хубавото в работата ми е да съм затворена в една стая сред тишина и самота и да пиша. Просто няма как всички писатели да не сме интроверти, така че когато се наложи да излезем в публичния живот, ни е много е трудно и действително отнема много енергия. А и с възрастта все по-малко искам да излизам от дома си и съответно да се разделям с кучетата си. Имам и трети съпруг, който се надявам да издържи още дълго. Не съм пътувала отпреди пандемията, за последен път до Чили, където вторият ми баща почина в ръцете ми по много хубав начин. Но сега се реших на това последно пътуване до Испания, защото имам толкова много спомени от тази страна, дала ми много радост и много мъка.
Какво имате предвид? Тук се разболя дъщеря ми Паула, която страдаше от порфирия. Беше в контакт с болницата, където имаше специализирано отделение и отиваше всеки път, когато получаваше криза. Докато един път се струпаха поредица от много негативни обстоятелства, стачка в болницата, дълъг уикенд, лекарят го нямаше. Паула изпадна в кома, която не е била наблюдавана правилно и настъпи тежко мозъчно увреждане. Не ми казаха какво се е случило в продължение на пет месеца, в които чаках по коридорите на болницата, докато не ми предадоха дъщеря ми в наистина вегетативно състояние. Заведох я в Калифорния и аз не знам как, не мисля, че сега бих могла да го направя. Представете си с пътнически полет на „Юнайтед“, с медицинска сестра и с цялото медицинско оборудване трябваше да направим връзка във Вашингтон, където я свалиха на носилка. Тед Кенеди беше изпратил двама души от офиса си да ме чакат на летището и Паула влезе в САЩ без виза, в кома. Така че всеки път когато идвам, първият ми образ в самолета е именно този. Но след това се връщат в съзнанието ми и много прекрасни неща. През онези пет месеца бях в болката, заобиколена от хора, придружаващи свой близък пациент. Помня дружбата, добротата, щедростта. Имаше един човек от някакво отдалечено село, доста груб, жена му беше получила мозъчен удар. И той седеше до нея и я ругаеше с любов, за да хапне нещо. Носеше огромни сандвичи с шунка, които споделяше с мен. Оставахме по цяла нощ заедно, станахме съучастници и другари. Имаше и една луда прекрасна циганка, която разведряваше живота ни в общата стая. Така че пазя не само образите на болката.
А откъде черпите енергията, за да продължавате да пишете? Често ме питат за това. Ами не я изразходвам за нищо друго. Не готвя, нямам социален живот. Единственото, което правя, е да пиша и това ме зарежда с енергия, дава ми огромна сила. Докато пиша, се чувствам силна, защото живея във вселената на романа и за мен е много лесно да се поставя в ролята на всеки герой. Мога да го проследя от детството до старостта, защото израствам заедно с него. Много органичен и завладяващ процес за мен, защото днес мога да бъда Емилия, а утре мъж, воин, включително и злодей. Много обичам злодеите.
Защо решихте да се съсредоточите върху Гражданската война в Чили? Гражданската война през 1891 г. има много паралели с това, което се случва по-късно през 1973 г. И в двата случая е имало прогресивен президент, който е искал да приобщи повече хора и да направи фундаментални промени. Това са Хосе Мануел Балмаседа и Салвадор Алиенде, сблъскали се с брутална опозиция. Въоръжените сили се намесват, като през 1891 г. те са разделени и се стига до кървава гражданска война. През 1973-та преминават на страната на опозицията, извършен е военен преврат и имахме 17 години диктатура. И двамата президенти предпочитат самоубийството пред изгнанието. В известен смисъл това са две много героични фигури.
Не за първи път кръщавате книга на главната героиня. Когато Емилия започва да пише малки десетцентови новели, трябва да използва мъжко име, иначе не би ги продавала. Затова си измисля възможно най-мачистки псевдоним. След това ѝ се налага да работи като журналистка също с мъжко име, тъй като когато отива да работи във вестника, я карат да се занимава с аранжировки на цветя или светски партита, а след настояването ѝ да работи по сериозни теми ѝ отговарят, че никой няма да уважава репортажи, подписани от жена. Но когато заминава да отразява войната, поставя условие да сложат нейното име, защото то е важно за нея.
Колко от вас самата има в тази нова история? Авторът винаги е между редовете, не може да се скрие, пише за това, което е важно за него.
Темите, с които винаги се занимавам, са тези, които са ми се случили в живота – насилието, смъртта, загубата, любовта, лоялността, верността. Всички силни чувства, ръководили живота ми, се появяват и в книгите ми.
У всеки герой има нещо от мен, но и от други, защото повечето са вдъхновени от хора, които познавам. А ако не ги познавам, ги търся.
Какво ви накара да дадете важно място в историята на cantineras, жените, които са подкрепяли войниците на бойното полe? В миналото, когато войните са били лице в лице, сраженията са били много дълги. Не като сега, когато някой в Тексас с дрон убива 500 души в Йемен.
Започнах да се питам какво става, когато една битка е толкова дълга. Кой носи водата, кой изнася ранените, какво се случва с мъртвите коне и мулета, как се извършва ампутация, има ли упойка или не. Всички тези въпроси са в основата на историческите изследвания. Така попаднах на тези жени. Няма техни имена, има генерали, капитани, битки, оръжия, полкове, но не се споменават никакви жени. Те не само са помагали на ранените и са мъкнели мъртвите. Понякога също са вземали оръжие и са се сражавали. Когато са били побеждавани, са били убивани по същия начин както войниците. Е, в историята няма нито едно тяхно име. Така че това, което ме интересува, е да открия онези премълчани гласове, които не се появяват във военните документи, нито в учебниците по история. Когато написах „Инес, моя душа“, историята на единствената испанка, тръгнала да завладява Чили, в учебниците за нея има много малко информация. На всички капитани са вдигнали паметници в родните им градове в Испания, но в Пласенсия няма статуя на Инес. Това много ме ядосва и затова тези жени се появяват в книгите ми.
За какви каузи би се борила Емилия дел Валие днес? Заобиколена съм от силни жени като Емилия, не е нужно да ги измислям. Моята фондация работи предимно с жени в области, които в момента са много конфликтни в Съединените щати, като репродуктивните права и имигрантите. Тези жени на първа линия рискуват много, включително да бъдат арестувани и да попаднат в затвора. Те подобно на Емилия дел Валие се опитват да се застъпват за жените в друго време и при други обстоятелства.
