Благой Д. Иванов: Когато българският фолклор срещне модерния ужас

Фотография: Стефан Димов

Ако не сте чели нищо от Благой Д. Иванов, то значи сте изпуснали едно от модерните имена на родната четяща и пишеща сцена, от което ни побиват тръпки. В добрия смисъл на думата.

Благой е кинокритик c peдoвни появи из различни медии – от предаването „Култура.БГ“  до циничния видео подкаст Inglourious Kunts на сайта Операция Кино. Пише от ученик и има зад гърба си няколко книги, включително нашумелия романтичен психотрилър „Мазето“. А веднага след него се появява тоталният антипод – детската книга „Плюшеното приключение“. Този месец на пазара излезе и третият му роман – „Крехар“.

В романа през един топъл августовски уикенд семейството на Любен Дишлиев се изправя пред удивителна и страховита загадка. В ловешкия резерват „Крехар“, обявен за защитена зона, е разположено коритото на привидно спокойно езеро. Местните легенди обаче предупреждават всеки посетител да стои надалеч и да не тества късмета си. Според мълвата из тези територии дебне мистериозно същество, което не прилича на нито едно съвременно животно – прилича на дракон, който напуска леговището си през нощта, обвит в сияещ ореол. Хората наричат хищника Жалейка, защото пее тъжна песен, когато напада и завлича своите жертви. Възможно ли е обаче да има каквато и да е истина в тези фантастични истории… или те са изцяло плод на глупаво суеверие? Млад учен е натоварен със задачата да разплете мистерията, а това, което ще открие, ще промени живота му завинаги.

Фотография: Стефан Димов

Книгите са част от живота на Благой от много време и както ще разберете от разговора ни с него – той рядко пише една история два пъти. „Крехар“ е едно от задължителните ни коледни четива за сезона – в него има ужас, има тайни, има мистерия, има чудовища и има оригинална история. Какво повече му трябва на човек в студените дни.

Ако ние не сме ви убедили, предполагаме Благой Д. Иванов ще го направи в нашето интервю.

Благой, къде те намираме в момента и какво правиш?

Пред компютъра съм и отговарям на въпроси, но след малко ще се озова в кухнята, за да си направя вечеря.

След няколко книги, други проекти, сега се озоваваме в заплетена история в съвременна България, в която има дракон – как се случи и защо?

Спонтанно – просто идеята ме връхлетя изневиделица, обсеби ме и не ме остави на мира, докато не я написах. Не беше изненадващо – с повечето ми идеи процесът е именно такъв. Случи се през октомври 2020 г., точно бях реализирал като отговорен редактор романа „Деволюция“ на Макс Брукс и основно под негово влияние ce cлучиха нещата.

Кое е онова, което вдъхнови историята в „Крехар“, както и образите в него – имаме семейство и млад учен?

Обожавам автори като Майкъл Крайтън и Артър Конан Дойл, така че те бяха важен фактор. За мен обаче беше задължително в „Крехар“ да се нацели точния баланс между жанровия елемент и човешката драма. Няма да си кривя душата – въпросният баланс е ужасно труден за постигане, дори е плашеща цел, но беше предизвикателство, което с удоволствие приех и съм изключително доволен от резултата, а за да се справя с плътността на героите, ползвах прототипи.

Как направи проучването по темата и кое те изненада най-много?

Проучванията бяха няколко – със специалисти от различни области. Не бих казал, че имаше големи изненади, по-скоро имаше едно особено обнадеждаващо осъзнаване – у нас има страхотни специалисти, които не само си разбират от работата, но на всичкото отгоре са и невероятно приятни хора, с които можеш не само да обсъждаш някакви си там академични теми, но и да седнете на една маса, да се разговорите и да ви е непринудено приятна взаимната компания.

Фотография: Стефан Димов

Каква част от качествата на героите, които описваш, можем да припишем и на теб?

За добро или лошо – голяма. (смях) Почти винаги базирам персонажите си на реални хора, често те са мои познати, но е неизбежно да вкарам във всеки тях някаква част и от себе си. Специално в „Крехар“ се отъждествявам най-много с главния герой – Спасимир Николов. Той е вдъхновен от палеонтолога и палеоартист Владимир Николов, с когото споделяме не само сходни страсти, но и сходен мироглед.

Книгите, които си написал до момента са жанрово тотално различни – защо реши така и имаш ли любим жанр, в който искаш да се задържиш оттук насетне?

Не е умишлено. Пиша това, което ми се пише. Обичам да напускам зоната си на творчески комфорт и да опитвам нови и различни неща. Това само по себе си е своего рода ракетно гориво за писането ми. Не мисля обаче, че искам в някакъв момент да се позиционирам на едно място – писането трябва да е флуидно и обикновено е отражение на състоянието на пишещия, а при мен състоянията са цяла плеяда.

Имаш ли специален ритуал, когато пишеш… и колко често го правиш – да пишеш?

Потискащо трудно ми е да вляза в режим, не съм от най-дисциплинираните писатели, но пък винаги си поставям срокове, които спазвам, ако ще и краят на света да настъпи. Когато обаче постигна този режим, гледам да пиша поне пет дни в седмицата и да отмятам на сядане минимум хиляда думи, като съм стигал даже до хиляда и петстотин, макар и не толкова често. Най-продуктивен съм през нощта и съм тотално клише, защото до мен винаги има кутия цигари и бутилка скоч.

Кога и как стартира любовта ти към писането?

Мисля, че първите ми опити се случиха, когато бях на единайсет или дванайсет години, а по-сериозните ми начинания – когато бях на петнайсет. На седемнайсет вече взимах нещата бая присърце и дори спечелих някакъв литературен конкурс. Както тогава, така и сега влиянията дължа и на киното, и на литературата.

А кога реши, че писането е онова, с което искаш да се занимаваш за постоянно?

Още не съм го решил. (смях) Проблемът е, че у нас е почти невъзможно да си изкарваш прехраната само с писане на художествена литература. Така че комбинирам писането с други неща. Имам и резервен вариант: да мина на фотосинтеза.

Кое е най-интересното, различно и неочаквано място, където си срещал хора, които четат книгите ти?

В спалнята ми.

Кой от романите си искаш да видиш филмиран и искаш ли го изобщо?

Всичките ми романи са откровено кинематографични и са идеални за филмиране. Има една уловка обаче – това трудно може да се случи в България, защото бюджетите ни са бедни, технически сме неграмотни, а творчески сме още в каменната епоха.

Какъв искаше да станеш, когато пораснеш?

Не съм сигурен, че някога ще порасна. (Смях.)

Фотография: Стефан Димов

Кои са твоите вдъхновители и модели за подражание?

Както казва Джим Джефрийс, трябва да има не десет, а само една божа заповед: „Try not to be a cunt!“, та всеки, който се опитва да следва тази максима, е кандидат за модел на подражание.

Ако животът ти беше филм, как щеше да се казва и какъв щеше да е жанрът?

Щеше да е екзистенциално-сатиричен splatterpunk, озаглавен „Добрите, лошите и грозните трансформации в мазето“.

А кой ще те изиграе във филм за живота ти?

Sola Zola искам да ме играе, а аз искам да си играя с нея.

Коя е книгата, която ти се иска да беше написал?

Всичко на Хауърд Лъвкрафт и Кормак МакКарти.

Последните неща, които слуша, чете и гледа?

Тия дни въртя в слушалките „This Is What We Do“ на Leftfield и го редувам с „Hyëna“ на KMFDM. Що се отнася до киното – силно препоръчвам „Tár“ на Тод Фийлд и „Баншите на Инишерин“ на Мартин МакДона. Наскоро изчетох сборника „Хубавата Холмиер“ на Ганка Филиповска и веднага след това й написах в месинджър: „Книгата ти е прекалено умна за тая тъпа държава!“, а оня ден подхванах „Приказка“ на Стивън Кинг и още с първите страници буквално се почувствах все едно съм си у дома. Може би защото я чета вкъщи. Скоро ще тествам и „Нулева гравитация“ на Уди Алън.

Какво предстои след „Крехар“?

Кратка почивка. Трябва да събера енергия за следващата идея, която вече набъбва в главата ми.

Кои са онези моменти, които те направиха това, което си днес?

Моментът е само един и за съжаление – особено кратък. Викат му живот.

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

В началото бе киното

Казват, че изкуството често имитира живота. Ако обърнем поглед към седмото изкуство,...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ