Юлия Спиридонова-Юлка, както е известна сред малките, пък и сред техните родители, е любима на онези деца, които имат силен афинитет към гугулета и най-вече към техните сладкиши. Твърди, че тайната на сладкото изкушение на нейните герои скоро трябва да бъде разкрита. Децата чакат. Чакаме и ние.
Юлия е автор на редица детски и юношески книги, като първата, която я прави популярна, е „Приказки за гугулета“ и излиза преди 20 години. Писането за деца и писането по принцип е все така най-вълнуващото нещо за Юлка. Нещо, с което е закърмена и научена от баба си и дядо си. „И аз като писателя Ивайло Петров ще започна още преди да се родя – когато прапрапрапрабаба ми и дядо ми са основали училище, дарявали са пари за отпечатването на първите български книги и възпитавали децата си в обич и внимание към писаното слово. Тънички родствени нишки ме свързват с един от първите ни възрожденски поети Михаил Попович, с Мара Белчева, с Фани Попова-Мутафова. Може да се каже, че съм свързана с литературата още от бебе. Бебешкият ми прякор е бил Павел Матев. Уви, не защото родителите ми са усетили наченки на някакъв поетичен талант, а заради огромните бузи. И до днес, когато ме срещнат техни приятели, казват: “Аха, значи, ти си Павел Матев!” У дома имахме голяма библиотека. Израснах като запален читател, тайно мечтаех да стана детски писател (или поне капитан на кораб). Но и през ум не ми минаваше, че наистина мога да стана писател. Познавах истински писатели и смятах, че по нищо не приличам на тях. Осмелих се да пиша късно, чак като студентка. Две години писах разкази, наградиха ме, публикуваха разказите ми, но чувствах, че не съм искрена, че не съм аз. Дадох си сметка, че главните герои във всичките ми разкази са деца. Тогава се появиха гугулетата и заедно стъпихме на пътеката, по която вървя вече двайсет години.“
Опаката история
„Моята история е опака, а опаката история трудно може да се събере в синопсис (каквото и да казват драматурзите). Наопаки съм от рождение. Родила съм се удавена (мама казваше, че съм започнала да говоря още преди да изляза, та затова). Цяло чудо е, че съм оцеляла и съм отгледала големите бузи на Павел Матев. После, тъкмо отървала се от бузите, ни изселиха от София и заживяхме на село. За нас това беше все едно да ни изпратят на Марс. Във време, когато хората се местеха в градовете, ние отидохме на село. Другите деца ги изпращаха при баба и дядо на село, а мен – при баба и дядо в София или Бургас. Е, как човек да не реши, че всичко му е наопаки? Животът на село беше приказен, от една страна – имаш цялата природа само за себе си, и кошмарен, от друга. Прякорите ми в училище бяха Софиянката и Госпожицата. Изядох много бой (но и аз не си мълчах, бая устата бях). Това ме направи кораво камъче. Всяко зло за добро, заради нелекото си детство сега пиша детски романи на тежки и трудни теми – знам от опит, че едно дете може да намери голяма утеха и дори спасение в книгите.
По-нататък ставах все по-опака – отсъствията ми в гимназията бяха повече от присъствията. Бягах непрекъснато, преструвах се на болна от какво ли не – черна чума, тиф и едра шарка. Човек ще рече, че съм бягала, за да пуша зад училището, да ходя на купони и да излизам с момчета. Истината е, че бягах, за да чета каквото си искам, а не да уча глупости – че в СССР имало най-много полезни изкопаеми, отглеждали най-много пшеница, синус и косинус. И до днес не знам как успяваха да отглеждат толкова синус и косинус. А да пуша така и не се научих. Продължих все така наопаки, докато гугулетата не ми показаха приказната пътека. Тогава всичко си дойде на мястото. Сега си давам сметка, че историята ми прилича на историята на Дейвид Копърфийлд. Нищо чудно, че това е една от най-любимите ми книги.”
Първата приказка и любимите герои
„Откакто написах първата си приказка, не е имало момент, в който да остана сама. Живея с историята, която пиша, с героите, които често са доста словоохотливи. Нали са деца и тийнейджъри, няма как, трябва да бъдат изслушвани с обич и внимание. И като прибавите към вътрешната олелия и външната (защото и съпругът ми, и момчетата също са доста приказливи), можете да си представите какво чудо е! На всичкото отгоре по едно време всички горепосочени мечтаеха за говорещ папагал. Добре че тази мечта не се осъществи. Сега синовете ми са големи, но години наред ми беше много трудно да намирам време за писане на книги – не само покрай децата, които отгледахме, както казва мъжът ми, без адютанти, но и покрай другата работа – сценарии за детски предавания, превод на детски книги, съставяне на поредица детски книги и какво ли не още. Близките ми ме намират много лесно, защото работя у дома и, уви, винаги съм им подръка. А ми помагат, като ме обичат. Това ми е предостатъчно. И ми е хубаво и драго, че се гордеят с мен.“
Когато пише, при Юлия първи винаги изниква героят, казва ми тя. „Той носи началото на историята, понякога ме посещава, ако е в настроение, за да даде едно рамо. Случвало се е да имам чудесна идея за книга, но герой така и не се появява. Писала съм истории с „фалшив” герой – ами не се получават. Стават фалшиви истории. Последната си книга „Сянката на щуреца” писах повече от три години, съвместявайки писането на романа с писане на сценарии. Всичко започна с трагичен случай с дете, вербувано от терористична организация. Много се уплаших, дадох си сметка колко беззащитни са децата ни и каква лесна мишена може да бъдат. Започнах да проучвам темата, отне доста време. Когато пишеш за млади хора, много важно е да бъдеш „в час” с техните проблеми, страхове, надежди, светоусещане и дори с жаргона им. Особено когато искаш да напишеш лека книга на сериозна тема. И така… хубаво, имах цел, имах някаква идея, но си нямах герой – месеци наред, докато изненадващо не „пристигна” една несговорчива тийнейджърка с тежък характер. С появата на Мона започна и основната работа по романа. Дали някой си дава сметка, че тази толкова забавна, лека за четене книга е писана с толкова труд? Едва ли. Освен труд влагам и цялото си сърце – ако се скриете под бюрото ми, ще чуете как плача, как се смея, как споря с героите си. Страхотната корица на „Сянката на щуреца” е дело на Капка Кънева. Накрая пускаме книгата от гнездото, за да намери път към сърцата на читателите и да заживее собствен живот.“
Миналата година Юлка е номинирана за наградата „Астрид Линдгрен“. Призът е учреден от правителството на Швеция през 2002 г. и е най-големият в областта на детско-юношеската литература. „Не знам доколко любимите книги оформиха вкуса ми, по-скоро оформиха сърцето ми – като започна с книгите на Астрид Линдгрен, романите за деца на Ерих Кестнер, ще добавя и „Приключенията на Хъкълбери Фин” на Марк Твен и „Островът на съкровищата” на Робърт Луис Стивънсън.
И ако говорим за естетика, на пето, но не последно място ще сложа двете книги на Камил Беднарж с вълшебни приказки за операта. Наричаха се „Приказки зад първата завеса” и „Приказки зад втората завеса” и бяха илюстрирани от моя татко – художника Симеон Спиридонов, с изключително красиви графики. Неслучайно бяха показвани по изложби в цяла Европа и доколкото си спомням, даже в Мексико. Английската кралица пази няколко от тези графики в колекцията си.“
