Снимка: Keystone/Hulton Archive/Getty Images
Той е все по-пиян, тя – все по-тъжна
Джейн е на попрището жизнено в средата. „На 33 имам право да живея, без да се подчинявам на когото и да било. Без да се страхувам от никого или да се срамувам от нещо. Серж никога няма да ми позволи да живея в къщата му, без да изпълнявам заповедите му. Тук повече няма място за мен.“ Без съмнение Генсбур тероризира психически и физически Джейн, за която никога не пожелава да се ожени. Но когато в крайна сметка тя го напуска, поставя в спалнята нейна статуя в естествен ръст и не променя нищо наоколо. А колкото и да е странно за огнените им характери – постоянно в челен сблъсък, след раздялата двамата работят още по-настървено като тандем.
Жак Доайон, предстоящият трети съпруг, за първи път я снима в „Блудната дъщеря“. В семейната антибуржоазна драма тя е Ан, която така ревнува любовницата на баща си – в ролята е Мишел Пиколи, че синовната ѝ обич бързо се трансформира в инцест. „Никой досега не ми е предлагал толкова сериозен персонаж. Получих нерва криза, но си струваше. Пиколи и аз бяхме наистина добри. Ако умра, бих искала филмът да бъде показан по телевизията, дори в полунощ.“ На фестивала в Кан синодалните критици са потресени. Но Бъркин печели покана от Патрис Шеро да дебютира на сцената в негов спектакъл по Мариво в Нантер. Спечелила и още нещо – Жак Доайон, това „невероятно красиво момче“. Той не е възрастният господин, за какъвто кой знае защо го е мислила. „Аз съм на 33. Вече има някой, който ме обожава. Няма да се съпротивлявам – знам какво е да обичаш така другия.“ След месеци на съмнения и терзания тя избира Доайон плюс „къща, пълна със слънце, играещи в градината деца, живот без забрани и команди“. Явно Доайон е човек духовен, който държи на обикновеното щастие.
Генсбур не спира да пише музика за Бъркин. За албума Baby Alone in Babylone тя признава: „Това беше албумът на раздялата. Всичко се промени. Серж ме накара да пея за неговите рани и женствената му страна. Твърде обезпокоително.“ Но Бъркин никога не преодолява любовта си към него – дори когато се движат в противоположни посоки.
На 4 септември 1982 г. ражда третата си дъщеря – Лу. Генсбур е кръстник на бебето и се сприятелява с Доайон. „Късметлийка съм. Никога не загубих Серж“, споделя тя нюансите на Стокхолмския синдром. Двамата музицират и след като той се жени за модела Каролин фон Паулус, която е с 30 години по-млада от него и става майка на сина му Люсиен.
Генсбур, който пуши по пет кутии „Житан“ на ден, умира от инфаркт на 62. Amours des Feintes (1990) е последният неин албум с негови песни преди смъртта му. Животът ѝ се преобръща, тъй като малко след това губи и баща си. „Никой никога не може и няма да заеме техните места. Те все още са в моето сърце“, категорична е Джейн.
Смъртта на Генсбур толкова натъжава Бъркин и дъщеря им Шарлот, че двете не могат да се отделят от тялото му. На погребението Джейн полага в гроба на Серж една от най-скъпите си собствености – плюшена маймунка, която пази от детството. ,,Тя ще бди в задгробния му живот – като при фараоните”, мотивира се актрисата. „Когато се прости с него на погребението, сестра ми остави от душата си в ковчега и се обрече на самота, защото нейният любим изчезна завинаги!“, казва брат ѝ Андрю. Бъркин е споделяла в интервюта, че усеща вина за смъртта на Генсбур. Според нея ако бяха останали заедно, е щяла да се пребори с алкохолизма му и да го спаси от гибел.
Доайон не желае да се съревновава с Генсбур – първо с копнежа по живия, после със скръбта по мъртвия Серж. И се разделят. Джейн пък му е обидена, че я изолира от филмите си в гонитбата на нови млади звезди. Живеят заедно 13 години, приблизително колкото и с Генсбур. По-късно Бъркин има връзка с писателя Оливие Ролен, известен не само с романите и есетата си в „Либерасион“, но и с радикалните си левичарски идеи и действия.
„Най-важното е да бъдеш с тези, които обичаш. Никога да не се отделяш от тях. Това е единственото нещо на света, което няма цена“, пише Джейн в „Дневникът на маймуната“, който ще излезе официално, когато тя е на 73. И признава, че не може да се раздели и със знаците на младостта и любовта – прашните фотографии, старите филми, плюшените животни, книгите, с всичко, свързано с хората от живота ѝ, с чувствата между тях. Но не спира да бъде отговорна и към обществото – активистка е за правата на гражданите и животните, включва се в акциите на Amnesty International.
Мемоарите на Бъркин свършват до 1982 година. Малко преди 40 тя най-после загърбва пубертета, за да се превърне в дива. Бъркин спира да издава нови песни след смъртта на Серж, но въпреки това музикалната ѝ кариера процъфтява, когато презаписва албуми с шлагери на някогашния си любим. Никой не ги изпълнява по-добре от нея. С тях оставя трайни следи в поп музиката.
А записът на Брижит Бардо в Je t’aime… moi non plus все пак се появява. Пет години след смъртта на автора си.
Английската актриса и певица с дъщеря си Кейт (чийто баща е композиторът Джон Бари) на детското танцово матине в театър “Роял Аделфи”, “Странд”, 3 юли 1970 г. (Снимка: Frank Barrett/Keystone/Hulton Archive/Getty Images)
Не без дъщеря ми
Бъркин невинаги е майка на пълен работен ден, а вероятно и заради това има различен тип отношения с трите си дъщери. Като тийнейджърка Кейт се увлича по наркотиците и стига до клиника. По-късно преодолява зависимостта си и основава благотворителна организация за лечение на наркомани, открива и първия безплатен жилищен център във Франция. Кариерата ѝ на фотограф е бляскава – прави корици за „Космополитън“, „Ел“, „Мадам Фигаро“, „Пари мач“ и „Вог“, работи за рекламните кампании на Lipton Tea, Pierre Cardin и Dior Perfumes, пред обектива ѝ разкриват душата и плътта си Катрин Деньов, Изабел Юпер, Софи Марсо, Моника Белучи, Тилда Суинтън, Хелена Бонъм Картър, Карла Бруни, София Копола. Но травмите надделяват. Джейн е връхлетяна от най-жестоката трагедия под слънцето. През 2013-та Кейт се самоубива.
Шарлот, ментално копие на безнадеждния случай Серж Генсбур, също невинаги е цвете за мирисане. От малка прави каквото си иска. По-късно ще каже, че Джейн сякаш е обичала повече Кейт и Лу и че винаги я е ревнувала от двете си сестри. Киното е в кръвта на Шарлот, въпреки че когато на 4 гледа „Челюсти“, изпада в шаш и паника. Кейт бди над нея, но не може да я удържи, когато на 14 Шарлот се снима в клиповете на баща си Lemon Incest и Charlotte Forever, в които напира противно ненормална сексуалност. Бунта на мамино детенце по-късно тя излива в ролите си – особено във филмите на Ларс фон Триер „Антихрист“ и „Меланхолия“. Няколко месеца преди да снима в „Антихрист“, Шарлот удря главата си, докато кара водни ски. Джейн прекарва безсънна нощ пред операционната, където овладяват вътречерепното кървене на дъщеря ѝ. Шарлот е особено провокативна в „Нимфоманка“, където нейната обсебена от секса героиня обяснява, че е открила вагината си, когато е била на две. На терен си партнира с порно артисти, обективът се завира където може.
Албумите, в които дъщерята възражда песните на баща си, са повече от успешни. Още по-успешен е бракът ѝ с актьора, сценарист и режисьор Иван Атал, с когото имат три деца.
Бъркин и Шарлот скъсват отношенията си след смъртта на Кейт – неописуемата мъка ги отдалечава една от друга. Генсбур заминава със семейството си в Ню Йорк, където още по-осезаемо чувства студенината на дистанцията. След време решава, че само общата работа може да смекчи сковаността и покрусата. Грабва камера и тръгва по петите на майка си. Първо – на концерт в любимата на Кейт Япония. Там снимат началното интервю, в което Шарлот задава въпроси, без да осъжда. Бъркин не се навива лесно да отговаря, не иска да рови в стари рани. Ужасена е от вече заснетия материал и отказва да продължи. През следващите две години проектът остава на трупчета. Темата е размразена, когато Бъркин отива в Ню Йорк да види внуците си. Там двете – трудното дете и не-идеалната майка, решават заедно, че ще продължат в къщата в Бретан.
Покрай премиерата на филма Jane par Charlotte Генсбур също прави своите признания. Заглавието на френски носи много повече от буквалния превод: Джейн – от, през, по време на, заради – Шарлот. Така разбираме, че в продължение на 30 години дъщерята нито пуска плочите на баща си, нито гледа филмите му, но изпитва необходимост да говори за сестра си Кейт. В това „писмо до мама“, както го нарича Шарлот, напрежението във въздуха на моменти е като да го режеш с нож. Особено в сцената, в която двете отиват в жилището на Серж в Париж, което Джейн нарича „моят Помпей“, и казва, че би ѝ се искало никога да не е съществувал. Филмът, чиято прожекция изправя Кан на крака, не ги сближава чак толкова бързо и силно, колкото дъщерята очаква, но след него двете по-често са заедно и стените започват да падат една след друга.
Бъркин в Кан през юли 2021 г. (Снимка: Frank Barrett/Keystone/Hulton Archive/Getty Images)
Изкуството да живееш
Всички искат да се обличат като Джейн Бъркин, но не всички притежават тяло като нейното, родено за мода. Минижупи, пелерини, овърсайз сака, къси кадифени панталони, разкопчани и завързани на талията бели ризи, дънки с обувки на висок ток, топ на голо. Всичко това е Джейн Бъркин и много още. След като от Hermès ѝ посвещават „онази чанта“, минават два сезона, докато въпросното творение се наложи сред хайлайфа. Височината ѝ от 40 сантиметра е съвършена – Джейн носи в нея дори зеленчуците от пазара, а ключалката ѝ с персонален шифър вдъхва респект. Дизайнът е лаконичен, простотата е скъпарска, стилът е като на Бъркин, която почти винаги е монохромна във визията си. Непринудено излъчване за начална цена 2000 долара.
Цената на моделите днес стига до 250 000 долара, а на аукциони гони 400 000. Не е ясно до каква степен е напомпан митът, че за „Бъркин“ се чака по две години на опашка и социалният ти статус трябва да бъде одобрен като при кандидатстване за апартамент в „Дакота билдинг“ и вила в Куршевел.
И през 90-те актрисата не спира да изнася концерти, да блести във филми. Тя е любовницата на Егон Шиле, появява се в трилърите по Агата Кристи „Смърт на Нил“ (1978) и „Зло под слънцето“ (1982). През 1991-ва получава втора номинация за „Сезар“ – за поддържаща роля в „Шумната красавица“ на Жак Ривет.
Но суетата по червените килими не е нейното. По-често работи с правозащитни организации по нелегалната имиграция и борбата срещу СПИН.
През 2002 г. Джейн е диагностицирана с левкемия, но лечението е успешно. Неслучайно е гордостта на бохемско-бунтарския Ляв бряг на Париж – никога не се предава. При всяка възможност заклеймява крайната десница във Франция – протестира срещу Жан-Мари льо Пен във втория тур на президентските избори през 2002 г., пее без пари срещу него. Осъжда политиката на френското правителство спрямо мигрантите без документи и бежанците. Винаги е сред интелектуалците, които призовават политиците да действат „твърдо и незабавно“ в борбата с изменението на климата.
През 2011 г. Джейн продава на търг доста износения си оригинал „Бъркин“ за 162 000 долара. Дарява парите за Япония, където се борят с щетите от голямото земетресение. В интервю за „Вог“ споделя, че няма нищо атрактивно в чанта, ако не изглежда „сякаш котка е седяла върху нея.“ И обяснява, че декорира собствените си чанти с мъниста и стикери, за да бъдат различни от тези на милиардерките и принцесите от Близкия изток. Два милиона долара е цената на Sac Bijou Birkin, представена в колекцията на Hermès за 2012-а: с 2712 диаманта, за да се носи като гривна. Изработени са само три копия.
През 2015 г. Бъркин пише писмо до Hermès с искане да премахнат името ѝ от чантата, изработена от крокодилска, алигаторска и щраусова кожа. Това се случва след видеоклип на PETA за ужасите във ферми за крокодили в Тексас и Зимбабве. В изявление до медиите от модната къща се кълнат, че „инцидентът е еднократна нередност“. Факирите в маркетинга правят и невъзможното, за да открият решение на казуса и да запазят името ѝ. Но никога не уточняват броя на произведените аксесоари – хипотезите са за 2000 на година. Размерите са 25, 30, 35 и 40 сантиметра. Интересът към чантата скача главоломно, когато в „Сексът и градът“ Саманта обяснява: „Това не е чанта – това е „Бъркин!“ „Таймс“ нарича покупката на „Бъркин“ инвестиция, която изпреварва златото. Всеки модел се изпипва седмици наред до съвършенство, което не пречи на Бъркин да се подиграва с чантата си, описвайки я като голям дъждобран. Но държи на BCBG – bon chic bon genre: формулата на французите за стил и вкус.
Бъркин клони към 70, когато изгрява в рекламен музикален проект на „Сент Лоран“. За последен път се включва в игрален филм през 2016-а: в номинирания за „Оскар“ късометражен „Жената и TGV“ на швейцареца Тимо фон Гунтен – TGV е абревиатурата на най-бързите влакове във Франция.
Обявява, че това е финалната ѝ изява в киното – предпочита в свободното време да е с Роман, сина на Кейт, с трите деца на Шарлот, с внука от Лу.
Но не се отказва от шоуто – дори когато претърпява лека форма на инсулт, която налага промяна на датите в планираните представления. Възстановява се и продължава със студийните записи и спектаклите.
В началото на 2023-та Бъркин се посвещава на организацията за световно турне, с което ще представи най-новия си албум. В „Гардиън“ все така определят изпълненията ѝ на живо като „наелектризиращи“ и „омайващи както винаги“. През пролетта тя отдъхва и събира сили за няколко летни концерта в Европа. До сутринта на 16 юли, когато домашната помощница я открива бездиханна.
Джейн Бъркин остава национално богатство на Франция с 80 филма, 300 песни, 16 студийни и концертни албума. Жената, изпяла Je vais et je viens entre tes reins – „Отивам и идвам между слабините ти“, Tu es la vague, moi l’île nue – „Ти си вълната, аз – голият остров“, L’amour physique est sans issue – „Физическата любов е без изход“, до последно цитира майка си: „Когато нищо не ти е останало, облечи копринено бельо и започвай да четеш Пруст.“ Вероятно „По следите на изгубеното време“.
