„Не вярвам в някакво отвъдно, наистина не виждам каквото и да било практическо значение дали хората ще ме запомнят като филмов режисьор или като педофил, или пък въобще няма да ме запомнят. Единственото ми желание е прахът ми да бъде разпръснат близо до някоя аптека“, пише в мемоарите си живият класик, който навърши 90
Фотография / Getty Images
В годината на своя 90-и рожден ден Уди Алън се дистанцира от трусовете в индустрията, въпреки че самият той е от най-емблематичните им провокатори. През лятото се включи онлайн в 47-ия Московски кинофестивал и обясни, че е почитател на руските баталии като Оскаровия „Война и мир“ на Сергей Бондарчук. Сега всички очакват да каже пенсионира ли се, или започва нови снимки. Предстои да разберем дали „Чист късмет“, който продължава да се върти по тв каналите за кино, е лебедовата му песен или е само увертюра към следващата му екранна симфония. Защото Хейууд Алън Стюарт Кьонигсберг, вероятно появил се на 30 ноември, въпреки че според архивите на кметството в Бронкс датата е 1 декември, е колкото безнадежден хипохондрик и сардоник, толкова и заклет работохолик. Няма друг от неговото поколение в Холивуд с 50 заглавия в кариерата си. А и има още доста време за здраво бачкане – Клинт Истууд, който „подкара“ 96, работи по новата си продукция, а през 2011-а 102-годишният тогава португалец Мануел де Оливейра командва екипа си в Париж, преди да си тръгне от грешния свят на 106.
„Все още нямам усещането, че съм направил филм като „Крадци на велосипеди“ на Виторио де Сика или „Седмият печат“ на Ингмар Бергман. Няма да спра да опитвам. Макар да съм доста успешен, никога не съм бил удовлетворен като творец. Не работиш, за да спечелиш награда. Моцарт никога не е създавал шедьоврите си с мисълта за трофей. Но дори и най-големите похвали няма да те спасят от артрит или от херпес“, коментира преди време почитателят на екзистенциалната бурлеска. Както казва самият той в един от най-крилатите си афоризми, „не се страхувам от смъртта, просто не искам да съм там, когато това се случи“.
Любопитството към
смъртта, духовете, фантомите и гробищата
се мултиплицира във всичко, което създава и в което задава вечния въпрос какъв е смисълът. „Хората изпитват толкова огромен страх да мислят за остаряването и умирането, че просто не го правят“, казва той. Затова и никога не носи часовник. Все пак баща му Мартин стига до 100, без да оплешивее, майка му Нети – до 97.
Не вярвам в някакво отвъдно, наистина не виждам каквото и да било практическо значение дали хората ще ме запомнят като филмов режисьор или като педофил, или пък въобще няма да ме запомнят. Единственото ми желание е прахът ми да бъде разпръснат близо до някоя аптека.
Това споделя в страхотните мемоари „Само да вметна“, издадени у нас от „Кръг“, артистът, който промени попкултурата и Холивуд – като истински корифей с невероятен нюх за бизнес, въпреки че понякога прилича на Чаплиновия скитник. Но е и човек, който обожава хумора на Граучо Маркс, хитовете на Бергман, втората част на симфония „Юпитер“ на Моцарт, няколко парчета на Луис Армстронг, „Възпитание на чувствата“ от Флобер, играта на Марлон Брандо, шлагерите на Франк Синатра, ябълките и крушите на Сезан. Рошав, леко небрежен във визията си, дискретно параноичен, саркастичен и безкрайно умен. Нищо общо със смотаняка и неудачника от стендъп щуротиите му, с които пробива на младини в клубовете и залите на двете крайбрежия. Сидни Полак е категоричен: „Той е много силен човек въпреки мекотата в обноските.“
Няма съмнение, че непресъхващата интелектуална енергия, подхранвана от философията за живота като обект на вечна ирония и самоирония, идва, разбира се, от източноевропейските му корени. Бабите и дядовците му са имигранти от Литва и Австро-Унгария, които си говорят на идиш, иврит и немски, до един ортодоксални евреи, посещаващи синагогата всеки шабат. Дядо му Исаак има търговска компания за кафе, киносалони, ложа в „Метрополитън“ и таксита, които дава под наем. След краха на борсите през 1929-а успява да запази само ложата в операта. Семейството напуска луксозния дом, мести се в тъмен малък апартамент, а Исаак става продавач на мляко и яйца. На пазара вижда Нети, която се труди като счетоводителка, харесва я и я запознава със сина си Мартин. През следващите години, насърчаван от жена си, Мартин ще изкарва пари от всичко, което се изпречи на пътя му – той е управител на зала за билярд, събирач на залози, момче за поръчки при мафиотски бос, гравьор на бижута, таксиметров шофьор, барман, комарджия, куриер. Техният Уди е
типичното хитро еврейче от улиците на Бруклин
– постоянно бяга от училище, след като е обрал на карти момчетата от класа. До 18 не е прочел нито една книга и не е гледал нито един спектакъл, да не говорим за концерти. Родителите му почти не разговарят с него, нито пък общуват помежду си. Вижда бъдещето си като агент на ФБР, въпреки че Мартин и Нети мечтаят да е фармацевт. Голямата му страст са хрониките за бандите в Ню Йорк, които след няколко петилетки Майкъл Скорсезе ще възпее в епоса си. Уди се забавлява съвсем сериозно, докато планира перфектното убийство, което не може да бъде разкрито. Неслучайно от малък си пада по фокусите. Първият му хонорар от два долара е от участие в някакво долнопробно клубче, където дебютира като изгряващ илюзионист. Тези начални срещи с публика, от която се очаква да му ръкопляска, окончателно пробуждат желанието му да прави комедия. Печели всекидневния си бюджет с писане на смешки за малки издания. В онзи период открива кларинета и саксофона, на които е верен и до днес. Най-смешното е, че менторите в лятната школа по драматургия на Нюйоркския университет го гонят от лекциите си, обявявайки го за некадърник. Освободен от досадните задължения на студент, всеки ден обикаля музеите и галериите.
