Джейн Бъркин – англичанката, която от любов се превърна в национално богатство на Франция

Джейн Бъркин
Снимка: Getty Images

Джейн Бъркин – една от най-дръзките хулиганки на XX век, напусна житейската сцена без фанфари, след като победи рак и пребори инсулт. Тя си тръгна на 76, въпреки че всички, които са я виждали и слушали през 70-те и 80-те, продължават да си я представят гола, нахална и млада в песните на Серж Генсбур и филмите на Жак Ривет, Мишел Девил, Бертран Таверние… Неслучайно славната режисьорка Аньес Варда, първата дама на Новата вълна във френското кино, нарича Джейн „любовницата на Тарзан“ не само заради името. На снимките, които в онази епоха стигаха бавно до България, Бъркин винаги беше като чедо на дивата природа – в традиционно прозрачна ултрамини символична дрешка, с деколте до пъпа, веещи се коси и прелъстителна усмивка на току-що узряла Лолита. И ако по единствената тогава телевизия липсваха жълтосветски хроники, та да видим какви ги върши по червените килими полуоблечената Бъркин, то някак успявахме да я чуем в Je t’aime… moi non plus със Серж Генсбур. „Обичам те… аз също не“ – достатъчно разсъблечената и разсъбличаща песен на Бъркин и Генсбур, в която е закодиран целият им живот, въпреки че е писана за Брижит Бардо. С тази сластна балада, химн на свободната любов от 70-те, дуетът Серж и Джейн придобива планетарна популярност. Двамата вече са съседи в гробището на Монпарнас, като прахът ѝ е в гроба на дъщеря ѝ Кейт.

Опелото на Бъркин беше в бароковата църква „Свети Рох“ на култовата улица „Сент Оноре“, където бутиците са повече от плочките по тротоара. Както се полага на знаменита икона на стила, кръстница на най-известната чанта в света. Тогава, през 1982-ра, нарамила сламената си кошница, Джейн сяда в самолета за Лондон до Жан-Луи Дюма, шеф на Hermes. Според митологията оплаква му се, че като млада майка не може да си намери достатъчно голяма, но елегантна чанта. И той ѝ скицира оптималния модел върху хартиената торбичка за повръщане. Година по-късно от Hermes изпращат на Джейн обемна чанта, кръстена на нейното име – тя е втората актриса след Грейс Кели, на която посвещават персонален аксесоар.

Джейн Бъркин през април 1973 г. (Снимка David Thorpe/Express/Hulton Archive/Getty Images)

Свинските очи и зелевата глава

Между подготовката за безкрайните партита на родителите си Джейн расте в Челси като „срамежливо английско момиче“. В училище ѝ се подиграват, че е плоска като дъска. Обиждат я, че е безполово същество – полумомче, полумомиче. Но погледът ѝ е синьо-зелен, а устата ѝ – хубава. На 11 започва да пише писма до любимата си плюшена маймунка и да ги събира в дневник. До 15 действително се държи като юноша и е неразделна с Андрю, по-големия си брат. Между тях има особено силна връзка, на ръба с перверзната емоция. Той е маниакално пристрастен към сестра си и я снима непрекъснато. По-късно ще я ревнува от всичките ѝ мъже и понякога няма да се отделя от нея, дори когато тя е в леглото със Серж Генсбур. На 16 Джейн се жалва в тетрадката си: „Когато бъда стара жена на 40, ще оплаквам идеалите си.“ На 16 започва да гълта сънотворни, за да каже на 74, че никога не ги е спирала. Почти дете марширува по улиците на Лондон в демонстрации срещу смъртното наказание. На 17 открива, че идеалните ѝ крака във впити джинси са страхотно оръжие. На 18 се отбива на купон в дома на Роман Полански и попада на 30-годишния Джон Бари. Той я кани в мюзикъл – ошашавена е, защото смята, че има „свински очи“. Но е толкова очарована от флирта с него, че е готова да спи с гримове под възглавницата, та ако той я събуди, веднага да ги вкара в действие. Талантливият композитор, вече натрупал слава със саундтраците на филмите за Джеймс Бонд „От Русия с любов“ и „Голдфингър“, е голям красавец, но слаб любовник и типичен британски темерут. За ужас на родителите си Джейн се омъжва за него. Офицерът от морското разузнаване и елитен шпионин от Втората световна война Дейвид Бъркин и актрисата от телевизионни бози Джудит Кембъл са наясно, че младоженците не си подхождат. Любовта им едвам изтрайва три години. Бъркин му ражда дъщеря – Кейт, а след това го напуска. Бари заминава за Холивуд, развеждат се през 1968-а, а Джейн и Кейт се прибират в Лондон. Бъркин не спира да ходи по кастинги за филми и сериали в Лондон и в Ел Ей. Не вярва, че ще успее, но опитва. Така попада в екипа на „Фотоувеличение“ на Микеланджело Антониони. В една от сцените камерата на Карло ди Палма гали голото ѝ тяло след бурен секс в тройка.

Бъркин заминава за Венеция, за да се включи в „Слоган“, където по сценарий е любовница на с 18 години по-възрастния от нея Серж Генсбур – нисък, грозен, с изпъкнали като на жаба очи, рошава като зелка глава. Бъкел не разбира английски. Вечно е на няколко питиета, а цигарата нонстоп дими между похотливите му устни. Режисьорът Пиер Гримбла е ужасен от липсата на елементарна колегиалност между двамата и ги кани на вечеря, за да омиротвори напрежението. Няколко бутилки по-късно те са в леглото без необходимост от преводачи и парламентьори. Съдбата сякаш се шегува с тях – и в първия им екранен тандем, и в първата им записана заедно песен са себе си.

Луда любов, щура ревност, кармична обреченост

„Сякаш се познаваме от 100 години. Той изглежда странно, но го обичам. Толкова е различен – упадъчен, но и чистосърдечен“, еуфорична е Джейн. После леко изтрезнява. „Наливаше се нонстоп. Беше суетен, високомерен, ругаеше. Измачкан, все едно е спал с дрехите, което си беше точно така. Отгоре на всичко нито можех да напиша, нито да произнеса името му. Абсолютен задник, но пък извън часовете, в които снимахме, се оказа мил и дори срамежлив. Нямаше романтика, но се чувствах прекрасно. Мислеха го за папагал, който би ги клъвнал, а той не би наранил и муха.“

Апартаментът му е облепен с черни тапети, в хола му се мъдри скелет на човешко тяло от XVIII век. А Генсбур е същински дявол. Руският евреин от Украйна, роден във френската столица, няколко месеца спи паралелно с двете жени, които разкриват емблематичната еротика на своето време. Лицемерната парижка буржоазка Брижит Бардо – с изваяни гърди, бедра, скули и представи за професионален и социален просперитет, и андрогинно кльощавата непукистка от Лондон Джейн Бъркин с минималистичен бюст и фриволно поведение. Разбираемо е, че Люсиен – това е рожденото име на художника, писател, актьор, певец, поет, пианист и композитор, няма начин да задоволи егото, въображението и ненаситния си сексуален апетит с единствена самка. Но мадам Гюнтер Закс – в онзи момент Бардо е омъжена за съпруг № 3, изпада в ужас от перспективата връзката ѝ с Генсбур да бъде разкрита от германския милионер, което неминуемо би станало, ако беше изпълнила песента оргазъм Je t’aime… moi non plus, както е планирано. Затова пък Бъркин е прясно разведена – не ѝ трябва много време, за да грабне в едната ръка куфара, в другата Кейт и да акостира при Серж в Париж. Там я познават. През 1969-а излиза още един филм с нея: „Басейнът“ с Ален Делон, Роми Шнадейр и Морис Рьоне. Иначе шовинистичната публика на Франция намира акцента ѝ за очарователен. „Без този акцент животът ми сигурно щеше да бъде различен“, споделя Бъркин.

Бъркин и Генсбург пристигат на Artists Union’s Gala в Париж (Снимка: Keystone-France/Gamma-Keystone via Getty Images)

През 1969-а е премиерата на Je t’aime… moi non plus. Из Париж се носи мълвата, че двамата се любят в кабината, докато записват, за да бъдат стенанията още по-убедителни. Дискът става най-продаваният във Франция. Веднага го забраняват в няколко страни в Европа. Папа Павел VI го анатемосва и така качва рейтинга му до небесата.

Във Великобритания свалят парчето от плейлистите на радиостанциите, за да не дразнят консервативните слушатели. Скоро край Темза започват да го разпространяват почти нелегално.

Генсбур нахъсва Бъркин да пее, за да произвеждат албуми. Комбинативен и ловък, той превръща в нейна запазена марка високия ѝ глас, лишен от всякаква школовка. В композициите му има всичко – поезия, черен хумор, провокация, отчаяние, любов, секс, алкохол, джаз, ява, реге, рок, фънк…

Красавицата и Звяра водят живот, който отрича срама и провокира еснафите. „Обичам косата му, ръцете му, топлината му. Искам да го целувам, да го прегръщам, да плача от любов. Ние не сме неморални, ние сме аморфни“, казва тя. Те са двойката на годината, по цели нощи танцуват и пият по баровете. „За Серж съм готова да сменя вярата си. Бих направила всичко, за да знае, че ще му бъда вярна завинаги“, категорична е Бъркин. Духовни и телесни ексхибиционисти – така преодоляват собствената си свенливост. Артисти, които шокират както дишат. Тестват границите на социалното търпение и на личната си смелост. Радикални бохеми без табута. За тях свободата в нравите е равна на любовта им. Понякога и на ревността. Свидетели твърдят, че в един прекрасен ден Джейн побеснява от някакъв флирт на Генсбур и хуква с крясъци по улица Verneuil, където жилището на Серж е на крачка от Сена, и най-безцеремонно се хвърля в реката, след като се убеждава, че той е зад гърба ѝ.

Актрисата описва в мемоарите си неговата нечистоплътност. Твърди, че Серж се къпе веднъж на няколко месеца, че краката му са кирливи, но въпреки това не се поти и никога не мирише лошо. Доста абсурдно за човек, от чиито пори се процеждат водка и уиски. По-неприятното е, че той отваря писмата ѝ. Зад сравнително лаконичното определение „много труден за живеене мъж“ се крие и физическо насилие. Докато работят в студиото, той ѝ крещи и я удря с ученическа линия, когато не е доволен от вокалната ѝ техника.

Двамата в Лондон през автуст 1971 г. (Снимка Michael Webb/Keystone/Hulton Archive/Getty Images)

Една от най-скандалните двойки на Франция през 1971 г. ражда плод – Шарлот, която за щастие на баща си е лишена от огромния му нос. Двамата осигуряват щастливо детство на момичетата, въпреки че Серж е скъперник. Предлага на Джейн бебето им да износва стари дрешки от приятелки. Те се карат за всичко – и за вкуса на соса за пържолите, и за идиотщините в политическото злободневие. Но Генсбур не дели Кейт от Шарлот. Кейт дори не осъзнава отчетливо, че има друг родител. 10 години по-късно се вижда с Джон Бари едва след като Джейн се разделя официално със Серж.

През 70-те се включва в кампания за правото на аборт. В прословутия процес „Бобини“ се явява в подкрепа на четирите жени, обвинени, че са помогнали на гимназистката Мари-Клер Шевалие да направи аборт след изнасилване.

Любопитен момент е, когато Бъркин и Бардо си партнират през 1973 г. в еротичната драма „Ако Дон Жуан беше жена“ на друг руски наследник – Роже Вадим, един от съпрузите на ББ. „Тя е приказно красива, всичко в нея е съвършено“, възхитена е Бъркин от бившата си съперница.

През 1975 г. Генсбур режисира Je t’aime … moi non plus, за да осребри славата на песента. Логично филмът е също толкова експлозивен с откровеното изследване на сексуалната разкрепостеност. Другите актьори са секссимволът Джо Далесандро и Жерар Депардийо. Лентата е забранена в Обединеното кралство, но англичанката Джейн Бъркин е номинирана за френския „Оскар“ – „Сезар“.

Серж, който понякога е „сладкият“, а друг път е „непоносимият“, постепенно става обсебващ.

Spread the love
More from Албена Атанасова
Мириам де Унгрия: За втори път царска снаха
Мириам де Унгрия и Лопес за пореден път започва да пише нова...
Read More
0 replies on “Джейн Бъркин – англичанката, която от любов се превърна в национално богатство на Франция”