Първата дама на шимпанзетата

Apic/Getty Images

На 90 години д-р Джейн Гудол продължава да работи за запазване на дивата природа в Африка

Някои малки момиченца си мечтаят да са принцеси. Други пък – за далечни земи, епохални открития и живот, изпълнен с приключения. Джейн Гудол е от вторите. От мига, в който баща ѝ вместо плюшено мече ѝ подарява плюшено шимпанзе. Маймунката, кръстена Джубили, се превръща в най-верния другар на Джейн, придружава я във всичките ѝ пътувания и все още ѝ прави компания в дома ѝ в Англия. Нещо повече, запалва в сърцето ѝ неугасваща любов към природата и дивите животни, която предопределя целия ѝ житейски път.

Родена на 3 април 1934 г. в Лондон, Валери Джейн Морис-Гудол е надарена с любопитство към света и изследователска страст. И двете се развихрят с особена сила, когато момичето е на 4 и семейството се мести да живее във ферма. Малката Джейн прекарва часове наред в курника, дебнейки кога кокошките ще снесат, или пък изсипва шепа дъждовни червеи в леглото си, за да наблюдава как успяват да се придвижват без крака. Плюшеният Джубили (заедно с книгите за Тарзан и д-р Дулитъл) е този, който канализира мечтите ѝ в една конкретна посока – Африка.

През 80-те Джейн Гудол е принудена да се откаже от това, което обича най-много – наблюденията в Гомбе, за да не застрашава крехкото равновесие в резервата. По това време тя вече е не просто учен, а и активист, загрижен за проблемите на околната среда, съхраняването на животинските видове и добруването на местните общности
Фотография / Hugo van Lawick, National Geographic Society

Мечтите се сбъдват

Джейн е на 23, когато вратата към Африка внезапно се отваря. Неин приятел я кани във фермата си в Кения и това е възможност, която младото момиче не би пропуснало за нищо на света. По това време тя работи като секретарка и сервитьорка – родителите ѝ нямат пари за университет. Макар без каквато и да било академична подготовка, Джейн си уговаря среща с известния кенийски палеоантрополог Луис Лийки. Лийки изследва поведението на приматите с идеята, че покрай него може да научи повече за еволюцията на първобитните хора. За целта му трябва асистент и той бързо осъзнава, че любознателността и страстта на Гудол струват повече от няколко проспани в аудиториите години.

През 1960 г. успяват да намерят финансиране и Джейн заминава за резервата Гомбе Стрийм край бреговете на езерото Танганика в Танзания. Тя става първият член на сформирания от Лийки екип „Тримати“ (известен още като „Ангелите на Лийки“), който на по-късен етап включва две други знаменити изследователки на приматите – Даян Фоси и Бируте Галдикас. При това първо пътуване я придружава майка ѝ, тъй като от съображения за безопасност охраната отказва да пусне само момиче.

Фотография / Hugo van Lawick, National Geographic Society

Революционни открития

Въоръжена само с бинокъл, бележник и неутолимо любопитство, Джейн прекарва месеци в наблюдение на шимпанзетата. Постепенно спечелва доверието им, така че в крайна сметка започват да я приемат като добронамерен съсед, а не като заплаха.

Не само начинът, по който Гудол успява да се слее с обществото на приматите, е нещо невиждано досега, а и фактът, че тя дава на шимпанзетата имена, а не номера, както е било прието дотогава.

По този начин ги възприема и ги изучава не само като животински вид, а като индивиди, личности със свои особености и характеристики.

Първият индивид, който се доверява на Джейн и скъсява дистанцията, е шимпанзе, наречено Дейвид Сивата брада (Greybeard). Дейвид си остава любимият ѝ наблюдаван обект не само защото е първият, а защото фактът, че си служи с клечки, за да лови термити, преобръща властващото до момента схващане, че човекът е единственият вид, използващ инструменти и оръдия на труда.

Фотография / Hugo van Lawick, National Geographic Society

Наблюденията на Джейн Гудол и до днес остават едни от най-ценните и значимите в приматологията. Революционно е не само откритието, че шимпанзетата използват инструменти, но и цялата информация, която тя събира за йерархията, взаимоотношенията и социалните роли в групата. Разбира се, не липсват и критики както за антропоморфичния начин, по който Гудол описва наблюдаваните обекти, придавайки им човешки черти, така и за допускането, че като ги храни, тя променя естествените им хранителни навици и социални взаимоотношения. Но макар в масовите представи Джейн да взаимодейства и дори да „говори“ с маймуните, това не е точно така – тя си остава наблюдател с минимално вмешателство в живота на групата.

Изводите от двегодишните наблюдения в Гомбе са в основата на докторската дисертация, която Гудол защитава в Кеймбридж. При това прескачайки предишните две степени бакалавър и магистър – нещо, което било позволено само на 8 души до момента. Нейният случай доказва, че липсата на формално образование невинаги е минус и че има и други, също така важни качества, които превръщат запаления ентусиаст в доказал се учен.

През 1964 г. Джейн се омъжва за холандския фотограф барон Хюго ван Лавик, който документира работата ѝ в Танзания. През 1967 г. се ражда синът им Хюго Ерик Луис. През 1974 г. се развеждат, а година по-късно тя се омъжва повторно. Избраникът ѝ е Дерек Брайсън, член на парламента на Танзания и директор на националните паркове. Брайсън умира от рак през 1980 г.

С първия си съпруг барон Ван Лавик и сина им през 1976 г.
Фотография / American Broadcasting Companies via Getty Images

С втория си съпруг Дерек Брайсън

За един по-добър свят

През следващите години д-р Джейн Гудол продължава проучванията си и многократно се връща в Гомбе. През 1965 г. основава Изследователски център „Гомбе Стрийм“, който привлича студенти с интереси в областта на приматологията и екологията. Днес в него работи екип от квалифицирани специалисти, голяма част от които жени. Още един принос на Гудол – когато започва работата си, почти няма жени изследователи, а днес в приматологията те преобладават. За Джейн обаче не е достатъчно просто да наблюдава и да изучава шимпанзетата.

Със своето красноречие и способност за убеждаване тя превръща в своя кауза опазването на застрашените животински видове от изчезване и повишаването на обществената осведоменост за проблемите на околната среда.

Като продължение на изследователския център „Гомбе Стрийм“ през 1977 г. тя създава Института „Джейн Гудол“, който развива идеите и работата ѝ за следващите поколения.

Джейн на премиерата на сериала на Apple TV+ „Джейн“ в Калифорнийския научен център в Лос Анджелис на 14 април 2023 г.
Фотография / Steve Granitz/FilmMagic

Към младите хора пък е насочена програмата Roots & Shoots, създадена през 1991 г. и вдъхновена от танзанийски младежи, които споделят с Джейн проблемите в своята общност. Чрез различни проекти и инструменти Roots & Shoots подпомага младите хора в стремежа им да следват мечтите си, да съхранят околния свят и да направят живота на хората и животните по-добър. Впрочем организацията има филиал и в България.

За 60 години активна изследователска дейност д-р Гудол успява не само да проучи живота и навиците на шимпанзетата, но и да напише близо 100 книги за деца и възрастни и да заснеме над 40 филма. Получила е световно признание, изразено в десетки награди и отличия и няма никакво намерение да се пенсионира. Живата легенда, която навърши 90 години, продължава да пътува (средно 300 дни годишно), да се среща с хората, да изнася лекции и да се бори за това, което е най-важно – запазване на живота и Земята. За шимпанзетата, за хората, за всички нас.

Spread the love
More from Дона Делова
Валдорфските кукли на Цвети и Вили
Да запазим същността на детството за цял живот, гласи един от постулатите...
Read More
0 replies on “Първата дама на шимпанзетата”