Джесика Ланг – фотографията ѝ отива

Снимките, правени от световната актриса, излъчват контрастни емоции: от депресия до наслада по време на пътешествия

Изложбата със снимки, правени от световната актриса Джесика Ланг, със сигурност е голямото международно арт събитие на лятото в София. Експозицията, подредена в Националната галерия с участието на Хауърд Грийнбърг, един от най-известните куратори и експерти в жанра, е от поредицата „Майстори на фотографията“ на Фондация „Мусиз“. Дворецът е най-адекватното пространство за гастрола на Джесика Ланг, истинска кралица на творческите превъплъщения, толкова различна в 120-те черно-бели фотографии: камерни, но автентични интимни изповеди. Много от тях са от пътешествията ù.

Хауърд Грийнбърг – един от най-уважаваните галеристи, куратори и арт дилъри в света на фотографията © Bastiaan Woudt

Огледало и отглас от докосването ù до разнородни общества и култури – от Юкатан през Русия до Скандинавия, от Минесота през Румъния до Етиопия. Едва ли този вид географско и социално любопитство е изненада за личност като Ланг с германски, холандски и финландски корени. Снимките ù са откъси живот без формална мимолетност, откъси кинематографичност извън времето – без дата, само със заглавие, но винаги изпълнени със силен драматизъм. Киното и театърът видимо са оставили знаците си върху фотосюжетите на двойната Оскарова победителка. В изображенията, заковани от нейния обектив, се долавят нюанси от героините ù – често невротични и секси, оцеляващи по ръба на самоунищожението.

Началото е може би в детството, когато Джесика с часове се рови в кутиите със семейните снимки. През 1967-а печели стипендия да учи фотография в Университета на Минесота. Там става двойка с испанския фотограф Пако Гранде. Женят се през 1970 година. Сватбеното им пътешествие с микробуса на младоженеца продължава толкова дълго из Съединените щати и Мексико, че тя напуска училището. Съпрузите се местят в Париж, но само месеци по-късно се разделят. В Града на светлината Джесика се сприятелява с бележитите фотографи Робърт Франк и Дани Лайън, които ù помагат да усъвършенства и да фокусира погледа си през обектива. В Париж заработва като модел, но връщайки се в Ню Йорк, успява да си намери заплата само като сервитьорка в таверна. Попада в полезрението на продуцента Дино де Лаурентис, който търси момиче за своя римейк на „Кинг Конг“. И тя дебютира през 1976-а, побеждавайки в кастинга Мерил Стрийп и Голди Хоун. Всичко това ù носи популярност, печели „Златен глобус“ за изгряваща звезда.

„Бях толкова наивна, нищо не разбирах от бизнеса в Холивуд. „Кинг Конг“ ми глътна една година, шест седмици бяхме на рекламно турне. Давах по 12 или 14 интервюта на ден. И когато всичко свърши, се озовах съвършено сама в хотел „Пиер“ в Ню Йорк. Изоставена. Повече никой не се вълнуваше за мен. Научих първия си урок в Холивуд.“ Две години не получава нито едно предложение. Връща се в Ню Йорк и възстановява уроците по актьорско майсторство. Дино де Лаурентис ù плаща договорените пари и вече няма нужда да се издържа като сервитьорка.

В края на 70-те Боб Фос я снима като Ангела на смъртта – образ, създаден специално за нея в неговия полуавтобиографичен филм „Ах, този джаз“. През следващите десет години – до края на живота му, те остават близки приятели в отворена романтична връзка.

Джесика Ланг отново започва активно да използва фотоапарата след раждането на първата си дъщеря през 1981-ва. Световният руски балетист Михаил Баришников е бащата на Александра. Да щрака в блажените часове с детето, е противоотрова на истерията в Холивуд.

Един от най-ценните ù апарати е подарък от Сам Шепърд – драматурга, актьор и режисьор, с когото живее 26 години. Той е бащата на Хана Джейн и Самюел Уокър, чието детство и юношество Джесика Ланг превръща в безкраен фоторазказ.

Фотографията за нея е солово свещенодействие, което не зависи от волята и капризите на продуцентите. Без проблем се задоволява с ролята на анонимен наблюдател. Неслучайно Дебора Клочко, директор на Музея за фотографски изкуства в Сан Диего, коментира: „Тя е еднакво талантлива и се чувства еднакво добре и от двете страни на камерата. Нейните фотографии са мощни и изразителни, позволяващи на зрителя да се докосне до онази част от живота, която малцина успяват да видят истински. Изображенията ù притежават силен кинематографичен усет, който често се движи по ръба на мрака.“

Тъкмо мракът е от големите теми на звездата от „Кинг Конг“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Франсис“, „Тутси“, „Сладки сънища“, „Нос Страх“, „Голяма риба“, „Прекършени цветя“. Жената с всички възможни статуетки в индустрията не крие, че периодично изпада в мрачни настроения. „Никога не съм вярвала в психоанализата или терапията. Моята тъмна страна е в латентно състояние, но ми осигурява креативност – тя е кладенецът, където съхранявам мъката, яростта и тъгата.“

Печели първия си „Оскар“ за „Тутси“ – нейната чаровница се влюбва в неудачника на Дъстин Хофман, който през по-голямата част от филма е облечен като жена. Вторият „Оскар“ е за суперстресираната военна съпруга на Томи Лий Джоунс в „Синьо небе“. Въпреки всички върхове в професията подхвърля, че е имало филми, които не е трябвало да приема, но не ги назовава. Винаги обаче акцентира, че любимите ù героини са мрачни и крехки жени край бездната. Може би тяхното преувеличено чувство за трагедия е вид терапия за нея.

Дълго обикаля книжарниците, докато открие автобиографията на Франсис Фармър „Наистина ли ще има сутрин“ – непокорната актриса, изпратена в лудница. Предлага я на Боб Фос, но той ù отказва, въпреки че от „Ах, този джаз“ целият свят разбира за неговата склонност към самоунищожение. Боб Рафелсън също не проявява интерес, въпреки че тя се справя повече от перфектно като злобната убийца в неговия „Пощальонът винаги звъни два пъти“. Следващата врата ù отваря Греъм Клифърд, който търси сюжет за дебют. Влизането в кожата на Франсис сякаш засилва феминистката ù настървеност да се доказва. Франсис е различната жена в Холивуд – без сладострастие, с интелигентност, дразнеща мъжете. „Израснах сред жени, които оставяха нещата от живота да се случват въпреки тях. Бях си казала, че няма да го допусна – черните неща няма да ме победят“, връща лентата Ланг към семейството си.

Когато списание Aperture за първи път публикува някои от нейните снимки, тя споделя: „Камерата ми дава някакъв вид анонимност. Обичам да стоя зад нея и да гледам. Винаги съм харесвала това. Не обичам много да ме наблюдават, въпреки че така си изкарвам прехраната.“

Пише и книги – дебютната ѝ монография „50 фотографии“, „В Мексико“, детската „Става дума за едно малко птиче“, „Магистрала 61“, която посвещава на Сам Шепърд, починал през 2017-а.

През 2022 година Джесика Ланг признава, че пристъпите на депресия идват и си отиват, но непреодолимото чувство за философска самота остава, подхранвано от будизма.

В театъра присъствието на Джесика Ланг е също толкова приковаващо през годините. Вдига скандал, когато преди премиерата на „Стъклената менажерия“ вижда, че снимката ù е най-голямата, а колегите ù са почти незабележими. Критиците наричат нейната Бланш в „Трамвай Желание“ на Тенеси Уилямс „хипнотизираща“. „Сцената предлага много по-интересни образи. Преди 15 години в киното все още можеше да се играят страхотни роли“, категорична е тя.

Докато в Ирландия участва в адаптация на „Дългият път на деня към нощта“ на Юджийн О’Нийл, отново говори за самотата. Играе пристрастената към наркотици Мери – и брои колко пъти героинята ù произнася „сама“.

Spread the love
More from Албена Атанасова
Нели Чунчукова – дубльорката на Мила Йовович
Фамилията ѝ е интересна и рядко срещана. Не се съмнява, че който...
Read More
0 replies on “Джесика Ланг – фотографията ѝ отива”