Никога не е късно за разчистване
Миналата година Марина Абрамович се завърна в родния си Белград, след като многократно е бягала от него. Направи го с изложбата си The Cleaner. „Както в един дом се оставя само нужното, така се прави изчистване на миналото, на паметта, на съдбата“, казва тя и прави своето екзистенциално прочистване чрез ретроспектива на един живот, напълно посветен на изкуството. Работи съвместно с кураторите на музея с нескрито вълнение, оставяйки най-доброто от архивите си, защото най-после е получила топло отношение и признание в родината си. „Научих три неща тук, в Белград. От баба ми научих какво е духовност, защото винаги ходех с нея на църква. От баща ми научих какво е храброст. От майка ми научих какво е дисциплина“, споделя Абрамович. Едва в края на дните й Марина най-после е готова да й прости и в книгата си споделя писмото, което й пише. „Моя скъпа, искрена, горда и смела майко, не те разбирах като дете. Не те разбирах като студентка. Не те разбирах като възрастна, досега, когато съм в своите 60. Сега ти започна да блестиш с пълната си светлина като слънце, което се прокрадва между тъмните облаци след дъжд“, така започва онова признание, което правим към родителите си, често когато вече е късно за него.
Но никога не е късно за сбогуване
През март тази година Марина Абрамович трябваше да се сбогува с още един важен човек в живота си – с голямата си любов, германския артист Улай. Родени на една и съща дата, в продължение на години двамата създават общи пърформанси, един от които е Breathing In/Breathing Out, по време на който дишат уста в уста цели 17 минути, след което изпадат в безсъзнание от липсата на кислород. 13 години по-късно слагат край на необикновената си връзка, като не пропускат да превърнат това в запомнящ се спектакъл. Тръгват пеша от двата края на Великата китайска стена, за да се срещнат три месеца по-късно по средата й и да си кажат сбогом.
Може би никога няма да забравим онова видео по време на пърформанса на Абрамович The Artist Is Present в МоМа в Ню Йорк, когато тя седи на стол в продължение на часове, а всеки, който иска, има възможност да седне срещу нея. „Това беше пърформанс отвъд пърформанса. Това беше животът. Можеше ли изкуството да бъде изолирано от живота? Тогава започнах да усещам още по-силно, че изкуството е живот – то принадлежи на всички“, спомня си тя. И няма по-силно доказателство от момента, в който срещу нея сяда Улай, с когото не са се виждали от години. „Не можех да си помогна. Времето спря.“ Всички емоции, връхлетели я в този миг, са събрани в сълзите по лицето й. Взема ръцете му в своите. Не казва нищо. Той също. Защото понякога мълчанието казва всичко. „Целунахме се и останахме прегърнати. Тогава той ми прошепна тихо в ухото първо на италиански, после на английски нещо, което никога няма да забравя: „Ти си невероятна. Ти си велик артист.“ Не беше „Обичам те“. Беше това. А аз се нуждаех от повече. Целунах го за сбогуване за втори и мисля, че за последен път“, разказва Марина в мемоарите си. Да, едно пораснало момиче се нуждае именно от това просто „Обичам те“, особено след като е оцеляло от разбито сърце. За да не умре от него.
