Понякога тази връзка е просто едно разбито сърце
Накрая пак там, на тази притихнала сцена, Марина Абрамович най-после става от леглото, за да излезе от образите, в които е влизала Мария Калас, и пресъздва последните й мигове в реалността. В Париж, в апартамента й на булевард „Жорж Мандел“, в който се е затворила и e наблюдавала живота навън през големите прозорци на спалнята си. Париж, градът на влюбените, но и на разбитите сърца. „Както разказва камериерката й Бруна, певицата, след като закусила в леглото, се сгромолясала на пода като трагичните си оперни героини. Била на петдесет и три години и нямала желание да продължи напред. Паднала завесата на един живот, белязан от толкова силна, колкото и смъртоностна страст, която я извела на върха на оперния Олимп, но разбила сърцето й“, пише Кристина Морано в „Непокорните диви“.
Може би няма по-подходящ артист от Марина Абрамович, за да пресъздаде силата и емоциите, които успявала да предаде Мария Калас на публиката. Две жени, които умеят да се хвърлят в обятията на любовта безусловно. Две жени, които така и не откриват истинския си дом. Две жени, които намират спасение в изкуството. В любовта си към него.
Болката, която я отвежда отвъд стената
Израснала в семейство на партизани от Втората световна война, Марина имала доста привилегии, но за сметка на огромен деспотизъм от страна на своята майка, която до 29-ата й година й налагала вечерен час – тя не можела да излиза след 10 вечерта. „Беше абсурдно, но всички самонаранявания, порязвания, изгаряния, дори когато бях на косъм от смъртта след един пожар, всичко правех преди 10 вечерта“, споделя Абрамович. Трудното детство и липсата на достатъчно любов донякъде обясняват и склонността й към самонаранявания, които тя превръща в зрелищни пърформанси и използва изкуството като форма на свобода. Нещо, което дълги години е нямала. „Болката беше като стена, която преминавах, за да изляза от другата страна“, пише тя в Walk Through Walls за един от първите си пърформанси и с тази болка ще преминава след това и към следващите.
В книгата си Марина разказва как един ден просто си лежала върху тревата и гледала към небето, когато минали дванайсет военни самолета, а тя се вгледала в следите, които оставяли, и как след това небето станало още по-синьо. Точно тогава си помислила – защо трябва да се ограничава до рисуването на картини (в ранните години на творчеството си тя прави единствено това), когато може да създава изкуство от всичко – огън, вода, дори и от човешкото тяло. „Осъзнах, че да бъдеш артист, ти дава огромна свобода. Ако исках да създам нещо от прах и боклуци, можех да го направя. Беше наистина освобождаващо за човек, идващ от дом, в който не е имал никаква свобода. Изкуството беше живот и смърт. Нищо друго. Беше толкова сериозно и толкова необходимо.“
