Ако не съхраним чувствителността си, сме изгубени, казва известната художничка
Фотография / Ани Петрова
И най-лудата художничка изглежда нормална сред ексцентричните си колеги от другия пол“, казва Катрин Томова, чиято експозиция на „Шипка“ 6 „Не/възможни убежища“ се превърна в едно от топсъбитията в арт афиша на София. Тя показа абстрактни картини в голям формат, незнайно защо често смятан за запазена мъжка територия. Катрин пое сериозен риск, превръщайки зрителите в спътници и съучастници в поредното откровено пътуване към себе си. „Важното е да се заиграя с обемите, за да пречупя пространството, да скъся дистанцията, публиката да влезе в цветовете. Това е мисията на артиста – да запази човешкото в отношенията, в пресъздаването на идеите си. Загубим ли чувствителността, губим всичко. Изкуството е магията на живота. Всяка изложба е като да покажеш дома си, душата си. Ние това работим – разголваме аз-а си“, споделя Катрин пред D!VA. Нейната история е не по-малко експресивна от нервите, сънищата и страстите в творенията ѝ.
На пет за първи път вижда пастелчета и флумастерчета в Алжир. Озовава се там с майка си и баща си, който е кореспондент на БТА. „Веднага се развихрих. В апартамента, където живеехме, татко лепеше рисунките ми със скоч по стените на дългия коридор. Майка ми, която имаше диплома за филология и за педагогика, се занимаваше с мен вкъщи и в София се явявах като частна ученичка.“
Като дете Катрин има две любими места в София – зоопарка, тогава срещу Спортната палата, и Националната галерия. „Дядо ми, който преподаваше българска литература във ВИТИЗ и в университета, ми купи темперни бои, когато бях на 9, после и маслени. Тръгнах на уроци, за да се подготвям за Художествената гимназия, а преподавателят казваше за рисунките ми: „Не може ти да си ги правила, сигурно ходиш при още някого на консултации.“ Бях първа под чертата, но приеха момичето след мен. Прескочиха ме. Останах ужасно обидена и отказах следващата година да се явя на приравнителни изпити. Въпреки че директорът на Художествената гимназия беше признал пред майка ми: „Да, дъщеря ви трябваше да влезе, но се наложи да направим разместване в списъка. Повече няма да има никакви проблеми.“ По-късно, естествено, съжалих за този си момичешки радикализъм, характерен за родените между знаците на Овена и Телеца, че и с Козирог за втори изгряващ знак.“
Първата ѝ самостоятелна изложба е в Младежкия театър
– акварели и масла. Втората – с ярки абстрактни портрети, пак там. Помага ѝ Добромир Манев, който рисува със същия плам, с който играе на сцената и в 40 български филма. „Сред първите ми зрители бяха Вихър Стойчев, Мая Бежанска, Кристина Белчева – тя и Мишо купиха две от работите“, връща лентата Катрин.
После заминава при родителите си във Франция, баща ѝ е на работа там. Пиер Рамел, вицепрезидент на живописта в парижкия Есенен салон, е силно впечатлен от платната на българката, препоръчана му от известния художник Франсоа Барон-Ренуар, пръв видял на какво е способна. Толкова е млада, че все още излъчва детското, но рисува като зрял артист с прозрения за живота. Дръзка е, много дръзка – на тази крехка възраст и без биография няма как да влезе в групата на СБХ, която кандидатства за участие в Парижкия салон, но това не я спира да се представя солово. „Пиер Рамел ме прие сред своите ученици. Станах най-младият художник и в Есенния салон, и в каталога, посветен на 100 години от началото на легендарните изложби, и на Пол Белмондо – прочутия скулптор, баща на Жан-Пол Белмондо. В каталога обаче нямаше моя картина, тъй като за това се плащаха много пари. Не помня дали на откриването в Гран пале успях да се засека с Жан-Пол Белмондо, но затова пък почти се сблъсках с Карл Лагерфелд. Когато вдигнах поглед към него, само си помислих: „Не може да бъде! Незабравимо!“
Това се случва в началото на 90-те, когато световните знаменитости все още са твърде далеч от битието на българина, та дори българинът добре да познава Париж като Катрин. Тя, едва на 20, няма как да оцени изключителната екзистенциална привилегия да бъде
в епицентъра на световните изкуства
„Сигурно е имало и други известни личности и на четирите издания на Есенния салон, в които се включих, но на онези ми години кой да ти мисли за това. Дори не си давах сметка, че работите ми са изложени паралелно с тези на прочути автори. Виж, ако това беше станало по-късно, вероятно нещата от живота щяха да ми се подредят по-различно. Днес обаче Есенният салон вече не е това, което беше – изгуби стойността си, както и много други събития.“
Заради „глупостите на младостта“ се прибира в София. Тук ѝ се отварят доста врати – разписва се в повечето общи изложби из България. „Все още бях малка и маститите художници ме гледаха някак странно. Преди една от експозициите „Голо тяло“ журито почти било отхвърлило моята картина, но после се оказа, че Емил Стойчев, който е суперлаконичен и сдържан, се е застъпил за нея. Не само че я допуснаха, но беше и от първите, които купиха. Огромен късмет е
да те подкрепи някой като Емил Стойчев
Пак тогава, през 90-те, когато повечето художници гладуват, Катрин, макар и неприлично млада, постига финансова самостоятелност – картините ѝ се харчат с бързина и лекота в галериите на големите хотели. „Това беше моето спасение. Най-много продаваше Руми Трошанова, светла ѝ памет, в Японския. Купуваха ги главно чужденци, изкарвах сума ти месеци с парите. Тогава беше така – продаваш където може.“
