Ти нали обичаш да четеш и кримки? – пита Ади, преди да ми приготви торба книги за празниците. Да, чета, отвръщам, без да си давам сметка какво ми предстои с „Кестеновия човек“. Бях си дала почивка от скандинавските трилъри, след като прочетох „Сребърният път“ на Стина Джаксън, нещо много различно от серията за детектив Хари Хуле на норвежеца Ю Несбьо. И сега пак се потопих в бездната на извратената душевност на убиец, на сериен убиец.
Историята започва със сцена на едно от първите му убийства в наши дни, след като е започнал веднъж с масова сеч преди 30 години. Убива жени, самотни майки, срещу някои от които има анонимни сигнали за тормоз над децата им. Самотна майка е и Ная Тулин, следователката, заела се с разкриването на случаите. Към нея се присъединява отлъчен от Европол полицай – единакът Хес, своеволно настояващ във връзка с извършените в рамките на няколко седмици убийства да бъде отворен и случай, смятан за решен и приключил с присъда на направилия самопризнания убиец на дъщерята на социалната министърка на Дания. Защото по направените от кестени човечета, оставяни върху жертвите, има отпечатъци от смятаното за мъртво момиче от добро семейство на дама от висшия ешелон на властта и архитект…
Какво е добро семейство в скандинавските страни всъщност? Оказва се, че е такова, в което децата не са малтретирани, насилвани сексуално или пренебрегвани, т.е. нещо, ако се съди по романа “Кестеновия човек”, рядко срещано. В хода на повествованието става ясно, че и министърката е отраснала при приемни родители, при които за известно време е живяла и със …серийния убиец, чийто почерк се отличава с невиждано дотогава жестоко осакатяване на жертвите – той отрязва крайниците им така, че убитите да приличат на кестенови човечета.
Малко преди да прочета смразяващия кръвта литературен дебют на датчанина Сьорен Свайструп попаднах на документалния филм “Луди, но не невменяеми” за американска психиатърка, изследвала серийни убийци, сред които и Тед Бънди, с цел да докаже, че повечето от тях страдат от дисоциативно разстройство и не са за екзекуция, а за психиатрия. Е, не открих и намек за такова психическо заболяване в образа на убиеца от романа “Кестеновия човек”, макар той да отговаряше на всички условия – най-вече на това да е преживял тежка травма в детството си. В случая според самия него – по вина на социалната министърка, едва не станала последната негова жертва.
Между другото – прочетох, че с този роман Сьорен Свайструп преработва своите емоции, избухнали, след като наскоро разбрал, че самият той е осиновен. И разбрах защо от време на време изпитвах почти физическа болка, докато четях “Кестеновия човек”.