Жена с ефирна рокля, токчета и престилка стои пред печката с дървена лъжица в ръка, а дългата ѝ коса се спуска по рамото като водопад от лъскава черна коприна. До нея около голямата дървена маса са насядали ангелоподобни дечица и белят артишок, сякаш е най-забавното нещо на света. Няколко кучета доволно се протягат на керамичния под и изглеждат напълно в мир със себе си. Всъщност всички изглеждат в мир със себе си. А, и… споменах ли, че всичко това се случва във френско шато?
Тук по-завистливите от нас вероятно биха отбелязали скептично, че това е поза; че извън кадър жената готви по пеньоар (или някакъв френски еквивалент на анцуга); че децата са строени за снимка под заплаха от отнемане на смартфоните; че мъжът е заставен да ги снима под заплаха от лишаване от секс (или някакъв френски еквивалент на мусаката – примерно рататуй). Дори да приемем, че всичко е като по снимките (а ние, разбира се, знаем, че не е така) – каква е тая мърла, дето стои с обувки вкъщи, пръска си роклите със сос и ръси косми в яденето? И що за приумица е да се живее в шато? Поддържа се трудно, чисти се трудно, отоплява се трудно, изобщо… изключително непрактично. Направо да я ожали човек!
Всъщност приказките се отличават от „истинския живот“ по това, че са непрактични. Не че животът в приказка е по-лесен, напротив. Просто е въпрос на избор и решение. А на Мими Торисон – така се казва жената с дългата черна коса, едва ли ѝ пука какво мислят за нея „практичните“ жени.
В тази приказка принцесата е готвачка, принцът – фотограф. Участват още 7 деца и 14 кучета, а действието се развива в шато в Медок – област в Западна Франция, на брега на Атлантика и близо до устието на Жиронд. И всичко започва така…
Имало едно време
в Хонконг едно момиченце с баща китаец и майка французойка. Момиченцето се наричало Мими и от малко имало вкус към добрата храна.
„Още от дете се интересувам много от храната” – казва самата Мими. – Детството ми премина между ресторантите в Хонконг, където израснах, и бистрата в Париж и в Южна Франция, където прекарвах летата при френската ми баба. Храната постоянно беше в ума ми, най-щастлива бях около масата.”
След като завършва училище в Хонконг, Мими учи бизнес в Лондон и Париж. Първата ѝ работа е за CNN като телевизионен продуцент и репортер за Хонконг и Париж. През 2005 г. среща исландския фотограф Одур Торисон и двамата заживяват между френската столица и Рейкявик. Одур споделя страстта на Мими към храната и заедно правят поредица репортажи на кулинарна тематика. По това време тя вече има едно дете, а той – две, но голямото семейство е друга обща мечта, така че освен репортажи двамата правят и бебета.
Нарасналото семейство (включващо и 4 кучета) вече трудно се побира в парижкия апартамент и Мими и Одур започват да се оглеждат за други варианти. Един ден той попада на старо шато в селцето Сент-Изан–де–Медок, на около час и половина път от Бордо, което се дава под наем. Отначало Мими не е съгласна, защото е прекалено отдалечено и твърде голямо предизвикателство за градско момиче като нея. Но, от друга страна, децата все още са малки и това е моментът, в който биха се адаптирали по-лесно. „Ситуацията беше „сега или никога” – казва Мими, – така че след два дни размисъл просто казах „Да го направим!”
Семейството заживява в Медок през 2011 г. – в началото под наем, за да имат път назад, ако нещата не потръгнат. Първите шест месеца са много трудни. Зимата е тежка, Мими е бременна, а по къщата има много работа. Постепенно нещата се нормализират. Децата тръгват в местното училище, а броят на кучетата се увеличава. Три години по-късно Мими и Одур купуват шатото и вече няма връщане назад.
