В партньорство със световни артисти на екрана, българинът, роден в Албания, удивлява най-много с това, че не слиза от театралната сцена и е част от трупата на Народния
С хладнокръвието и лаконичността на родените през 90-те, Леарт Докле все по-категорично пробива в международното кино. Истински светъл балкански субект – роден в Албания от баща българин и майка гъркиня, израснал в София и хукнал из Европа да завладява седмото изкуство, той споделя, че винаги е бил наясно със знаците на съдбата. Родителите му, артисти по душа и професия, му дават име по Шекспир – Лаерт е братът на Офелия в „Хамлет“. Ако бъде разчетен на френски, коренът „арт“ означава „изкуство“. На албански Леарт пък се превежда като „роден в злато“. И още едно предчувствие за опиянението от сцената – на 22 години Докле дебютира в Пловдив като Трип в пиесата на Оскаровия автор Алън Бол „Пет жени в еднакви рокли“, а Трип е последната земна роля на Петър Попйорданов. Ако Леарт е наследил в нещо незабравимия Чочо, то е тъкмо в благословената от небесата лудост на онези, които, надъхани и задъхани, се раздават на публиката.
Семейството на родения на 9 март 1990 г. в Албания Леарт Докле е от областта Гора, където прадедите му се заселват в епохата на Иван Асен II, когато България е на три морета. Леарт започва кинокариерата си в родните сериали „Под прикритие“, „Стъклен дом“, „Братя“, „С река на сърцето“, за да продължи в мащабни международни продукции. За Леарт късметът е резултат от желанията, усилията и труда, без които нито един талант не може да успее
Сега, на 33, Докле репетира Рамон, брата на Зоро, в едноименния мюзикъл по романа на Исабел Алиенде с партитурата на „Джипси Кингс“. Премиерата е през април в Русе, режисьор е Ивайло Ненов, а дунавската трупа ще гастролира из България. „Екшън, песни, танци, каскади, боеве – има много хляб в „Зоро“, коментира Леарт Докле пред D!VA.
Той е още дете, когато му напира отвътре да прави шоу на многолюдните семейни сбирки. С баща режисьор и майка, която наричат „албанската Лили Иванова“, няма как да избяга от тръпката към зрелището – нито той, нито двете му сестри, които ще станат художничка и певица.
„Дори не си давам сметка кога и защо започнах да отглеждам това желание у мен. Съзнателно или не, получи се много натурално. Играех, имитирах роднини и приятели на нашите, забавлявах се, забавлявах и другите, които не се съмняваха, че ще стана артист.“ Заради тази предопределеност и предизвестеност започва да се готви за НАТФИЗ, но едва няколко месеца преди изпитите. Студеният душ го залива на втория кръг. Тогава за първи път се пита дали е за тази работа, или само си е въобразявал, че има призвание, което да следва и да му е верен. „Започна голямото вътрешно лутане. Мислех си: нали ме скъсаха, значи според тях не ставам. Така тръгна и моята себеопознавателна година“, разказва днес Леарт. Заминава при сестра си в Щатите, за да усъвършенства английския. Но не след дълго се прибира в София. Битът сякаш минава покрай него, въпреки че се труди дори като румсървиз в хотел. Среща хора, които са се отказали от мечтите си, и разбира, че не иска и няма да се присъедини към тях. Влиза в класа на Пламен Марков в НАТФИЗ. Още тогава е убеден, че ще се срещне под прожекторите и с Явор Гърдев и Александър Морфов. Често си представя как ще репетира с тях, вярвайки в силата на позитивната мисъл. И когато те, тръгнали на лов за „бодра смяна“, го гледат в студентските представления – атрактивен и пластичен, без да е зализан красавец, харесват задължителната за спектаклите им провокативност и техничарска обиграност. Точно в гамата на Итън Коен – един от двамата прочути братя, чиито три сатири и три поеми за ада на земята и в нас Явор Гърдев обединява в „Почти представление“, а сред младоците, партниращи на майсторите Михаил Билалов и Георги Стайков, е и Леарт Докле. Явор го вика и в „Хамлет“, и в „Наблюдателите – хипотеза за отвъдното“, където Леарт за втори път играе Христо Ботев. Първият е в „Хъшове“ на Морфов, който го взима и в „На ръба“, и в „Полет над кукувиче гнездо“. Доста по-младият от Гърдев и Морфов актьор се разбира отлично с двамата сложни и непокорни творци, лидери извън статуквото в една гилдия, която трудно преглъща интелектуалното превъзходство.
Талантливият актьор два пъти досега влиза в образа на великия поет и бунтар Христо Ботев – в „Хъшове” на Александър Морфов по Иван Вазов и в „Наблюдателите – хипотеза за отвъдното” на Константин Илиев с режисьор Явор Гърдев
„Може би ни свързва абсолютната и безкомпромисна отдаденост на текста, на драматургичната автентичност, на истинността в театъра. Лесно и приятно се работи с тях, готови са да отговарят на всякакви въпроси. Общуването с Явор и Сашо се оказа продължение на образованието ми от академията на много високо ниво. Ако съумееш да разбереш езика, на който говорят, получаваш кода за това, което искат да ти кажат като артисти.“
Със сигурност обаче ги свързва и космополитизмът, и широко отворените очи. Леарт – действително независим и вече на международна „свободна практика“, винаги е на страната на Морфов в битките на режисьора с партийно-политически и други конюнктури. Докле и досега съжалява за изчегъртаните в Народния хитове на Морфов.
Приключенията му в киното се случват паралелно с тези в театъра. В трети курс се появява в „Под прикритие“. Малко преди да завърши, снима в политическия трилър „Септември в Шираз“ със Салма Хайек и Ейдриън Броуди. „Беше велико – двамата са скромни и човечни, разговаряхме много приятно. Когато общуваш със знаменитости от техния калибър, получаваш допълнителна мотивация. Разбираш, че в тяхната знаменитост няма нищо необикновено извън таланта и труда. Че е важно да вършиш работата си качествено и тя може да те отведе в обкръжението им.“
Леарт и Ейдриън Броуди между два кадъра на „Септември в Шираз”, където Докле партнира на световния си колега и неотразимата Салма Хайек
фотография / Кирил Станоев
И понеже Леарт следва собствения си работохолизъм
е сред А-отбора в екшъна на Амазон прайм „В дълбока нелегалност“ на режисьора Том Кингсли и продуцента Колин Тревъроу, който стои зад трите части на „Джурасик свят“. Докле е Скендер, тарторът на албанската мафия в Лондон. Търсят актьор в цяла Европа, преди той да се появи със своите отлични албански и английски. Печели веднага – няма втори тур на кастинга. Не само заради двата езика, разбира се. Скендер е закъсняло връщане към един от корените на Леарт, въпреки че в лентата не се говори много на албански.
„За мой късмет чак след кастинга разбрах каква е продукцията – иначе вероятно щях да се стресна. Многото правила за поверителност ми бяха от полза.“ Скендер има сериозно присъствие, ключово допринася в обратите в сюжета. Леарт не е просто в надписите на филма, той е пред камерите заедно с Орландо Блум и Шон Бийн, с Пади Консидайн от „Домът на дракона“ и Брайс Далас Хауърд от „Джурасик свят“, с Ник Мохамед от „Тед Ласо“ и Иън Макшейн от „Джон Уик“.
Интригата се завърта около трима комици, които трябва да съдействат на полицията край Темза, като влязат под прикритие в криминалния ъндърграунд на британската столица.
Но дори в толкова театрална държава като Англия силно се впечатляват, че Леарт играе и на сцената. И направо изпадат в шок, когато им обяснява, че не просто излиза пред публика, а е в афиша на националната трупа. „Странно или не, този факт има много по-голяма тежест по света, отколкото у нас. Докато снимах в „Коронейшън стрийт“ – най-продължително излъчвания сериал в света, който върви от 1960 г., се връщах в София за представления. Когато за първи път обясних на колегите и на режисьора защо ми се налага да летя напред-назад, дори не ми повярваха. Запитаха ме дали не се подигравам с тях, аз на свой ред ги запитах дали те не се подиграват с мен, съмнявайки се в думите ми. Реакциите им бяха малко странни.“ В „Коронейшън стрийт“ се разписва в десетина епизода като ръководител в строителна фирма, далеч от клетото гастарбайство, най-вече за което преди години наемаха родни артисти.
Признат успех на Леарт от 2024-та е неговият преводач от „Берлингуер. Голямата амбиция“ на Андреа Сарди – страхотната черно-бяла историческа италиано-българска копродукция за политика, който можеше да обърне бъдещето на Европа. Докле владее шест езика – „фамилните“ албански, български и гръцки, италиански от ранното училище, английски и испански „по служба“. Възползва се максимално от словесното си богатство.
„В „Берлингуер. Голямата амбиция“ за втори път снимах на италиански – след „Папая 69“, където бях изоставено от родителите си италианско дете, намерено и отгледано от румънски цигани. В „Папая 69“ моят герой и приятелката му имат бизнес за телефонен секс. Чернокожо момиче търси изгубената си дъщеря и те ѝ помагат. Дълбоки послания с много яко чувство за хумор.“
Леарт, разбира се, има сериозен агент в Европа, но винаги анализира оферти и перспективи през призмата на скептицизма, типичен за географските ширини оттук до Адриатика. Шегува се, че докато не се види на екрана, не вярва, че е бил пред камерите наравно с Холивуд.
„Да си партнирам с всички тези световни артисти, е като да попадна в Дисни ленд на киното. Същевременно трябва да оставам хладнокръвен и отгоре. Израснал съм с техните филми, но се старая да не излъчвам тийнейджърски възторг в обществото им. Голямо изпитание е, изисква самоподготовка, за да отделя професионализма от фенството. Казвам си: „Аз съм тук и никой друг не може да бъде на моето място. Всички трябва да разберат, че съм го постигнал и извоювал, за да нямат колебания, че съм точният човек за точния образ.“ Защото колкото и онези хора да са професионалисти, зрели духовно и човешки, в началото съвсем логично имаше погледи с въпросите: „Кой е този?“, „Как е попаднал тук?“, „Дали ще се справи?“ Имах чувството, че съм на моноспектакъл. Екипите на сериалите и на мащабните филми са от по стотина човека. Никой от тях не те познава и всеки иска да види колко струваш. Рискът да развалиш нещо толкова грандиозно с толкова огромен бюджет е съвсем реален. Но още първия път се бях настроил, че ще бъда гледан под лупа и че трябва да го преодолея, за да успея.“
