Само глупаците не се страхуват, но важното е какво правим със страха си, казва известната режисьорка
Зорница София – майка, съпруга, художничка, режисьор, сценарист, продуцент, учителка, ездачка, поклонничка на екстремни спортове, е сред малкото в родния арт елит, които носят адреналина в ДНК-то си. Зорница София е внучка на полковник Петко Попганчев – корифей на висшия пилотаж и летец изпитател. Неотдавна тя каза „Да“ на друг забележителен мъж, който владее въздуха – Петър Минчев, инструктор по парапланеризъм и летене в тандем. Сега Зорница подготвя новия си филм „Майка“ по истинска история на жена, която я вдъхновява с различна версия на родителството. Камерите ще се завъртят в Кения и България. „Надявам се световният пъзел да се нареди скоро и планетата да не изхърли човечеството на поправителен“, разсъждава тя. Работи и над комедия – „Три килограма щастие“. Преподаването е друга голяма страст на Зорница. В нейните работилници за сценарии е изградила система, базирана на собствен опит и компилиране на най-работещите европейски програми, правейки ги достъпни за българи. Води и актьорски класове – диаметрално противоположни. В едните чрез кастинг тренировки учи възпитаниците си как да се представят с наличните качества. В другите – единствена в България – налага Method acting: дълбае в личната емоционална памет на участниците – режисьори и артисти от други сфери, като ги учи да инвестират автентични емоции в персонажа, драматургията и живота си. Мотивира я Цвета Балийска, директор на Сдружение „Творци“– в Щатите и в англоезичния свят „Метода“ е основна актьорска школа, а у нас все още е енигма.
В началото Зорница няма достатъчно самочувстие, но се учи всеки ден – със смирение и любопитство, като опитът й помага. Мотото й е „Учене чрез практика – learning by doing“. Навлиза така в режисьорската професия с книга на Робърт Родригес, с кратка специализация при академик Людмил Стайков и с първия си филм „Мила от Марс“, чието снимане и разпространение са нейният киноуниверситет. „Интересувам се от автентичността както на артистите, така и на хората, с които общувам, работя и живея. Автентичното присъствие се оказва трудно за зрелия индивид, за когото образование и възпитание често дотолкова са „загладили ръбовете“, че той или тя не помнят кои са“, директна е Зорница. Ето още от нейните откровения, споделени пред DIVA!
Зорница, вашият съпруг е бивш командос и инструктор по парапланеризъм, оженихте се върху коне – с какъв нов спорт или хоби успя да ви изкуши Петър?
Опитах от повечето му страсти заедно с него. Може би това беше моят начин да го опозная по-добре – парапланеризъм, пилотиране на самолет, катерене, екстремни ски… Само за да ги оставя малко по-късно от респект към тях. Те не са „уикенд страсти“, рискът е достатъчно голям, за да изисква посветеност, време и задълбоченост, каквито не мога да им дам. За момента с Петър сме разделили страстите си и се учим да ги уважаваме, както й времето, което им посвещаваме. Срещаме се в ските, понякога на езда, а кайтсърфа си го избрахме заедно и напредваме заедно. В останалото време всеки „къса синджира“, както го влече. Ездата е най-ефективната динамична медитация и почивка между снимки, репетиции в операта, преподаване, дори между четене на сценарии. Рестартирам харддиска и мога да съм чиста и на сто, когато започвам нещо ново.
Докато яздите, усещате ли, че с коня имате еднакво ниво на адреналин – кой е по-напорист, докато препускате?
Зависи от коня. С жребеца Соник еднакво ни влече да галопираме – иска ми се това никога, ама никога да не свършва. Когато викам от радост, той се зарежда от гласа и емоцията ми и усилва темпото. Той е машина и не се страхува да сме сами, повечето коне предпочитат да са в стадото, в групата. Обичам да излизаме сами със Соник в планината. Не обичам да говоря, докато яздя. Предпочитам да слушам звуците, природата, срещаме често сърни… Сега обаче започнах да се занимавам с нова кобила – Рокси. Доста е непокорна, необяздена още, даже ме хвърли, борба на характери е. Имаме идея да се подготвим за състезание по ендурънс с нея, но трябва доста работа. Тази дисциплина е с най-щадящо отношение към животните. Печели не състезателят с най-добро време, а този, на когото и конят му е в кондиция да продължи. На всяка контрола има комисия от доктори, които преглеждат конете и гласуват анонимно – може да те декласират или да извадят часове от резултата ти. Много ми харесва, че е в открита природа, по трудни терени и най-вече с респект към конете. Калява и характера, затова и дъщеря ми започна да се подготвя.
От какво зависи смелостта у една жена – колко е ген и колко е авантюризъм?
Не деля хората на мъже и жени, а по отношение на смелостта – още по-малко. Реално не вярвам в съществуването на смелост изобщо. Всички изпитваме страх, може би глупаците са единственото изключение. Въпросът е какво правим със страха си – впрягаме го в работа или му клякаме. Тук идва разликата. Хората, които карат страха си да работи, изглеждат смели на останалите.
Първо сте художник, а след това режисьор – заради по-високата степен на предизвикателства ли се втурнахте в киното?
Не. Заради демократичността на тази форма на изкуство. Като концептуален художник се чувствах прекалено зависима от конюнктура, куратори, географски зони – България не беше от особен интерес… Открих, че в киното има по-голяма степен за демократичност и пряк път до зрителите. И в киното си има тенденции, фестивали, критици, но когато един зрител купи билет със собствените си пари, никой критик не може да го накара насила да хареса или не филма – решението си е лично на зрителя. Киното прави връзка със сърцето. Може би само музиката е по-директна и по-бърза.
Колко адреналин ви е необходим, за да започнете снимките на нов филм?
Снимките и още подготовката на всеки игрален филм ми носят достатъчно адреналин с неизвестните си, така че не се налага да чакам да се събира още. Един нов филм е и чисто нов път на творчески открития или поне може да бъде, ако авторите му не вървят по утъпкани пътища. Теглят ме неутъпкани пътеки, не ми е интересно да правя само нещата, които знам, че мога да правя. Както сериалите, които съм снимала досега. Хората, с които съм избрала да работя във филмите си, най-близките ми съратници, също ги тегли неизвестното. Есенцията на изкуството е в откривателството. Говоря като режисьор. Като продуцент съм длъжна да пресметна фактори, да имам очаквания и отговорности, да използам познанията си за индустрията. А като режисьор гледам за забравя всичко това и да акумулирам статуса на Христофор Колумб в себе си – да вярвам, че на запад има континент, но да ме е страх от неизвестното – има ли наистина и ще докарам ли кораба дотам.
Румена, героинята, която изиграхте във филма „Воевода“, е изтъкана от енергия, която всеки момент може да експлодира – колко от вас има у нея?
Немирна глава е била Румена от малка, теглело я да участва във всякакви борби, стрелби, игри – наследство от възпитанието на баща й. Освен по тази линия намерих силна връзка с нея в отношението към децата. Тя оставя първото си дете заради каузата и именно тази саможертва я прави толкова силно мотивирана – това е причината, поради която става воевода. Това е и причината, поради която „повечето жени, хванали гората, ставали не хайдути, а воеводи“ – свободен цитат от Хайтов. Румена е адски съвременен женски персонаж. За онова време обаче е била толкова невероятна и немислима, че връстниците й са смятали, че „има опашче на таласъм и яде живо месо“.
Колко от ДНК-то на дядо ви, прочутия пилот Петко Попганчев, усещате у себе си?
Не мога да се сравнявам с него. Той е съвършен баланс между музика и математика, между перфектно познаване на материята – конструкциите на новите самолети, и лудостта, с която ги е тествал като летец изпитател и е правел рекорди. Но дядо Петко е добър пример, към който да се стремя, и доказателство, че всичко е възможно.
