Аз съм винаги дете пред платното, все едно ме чака нещо много интересно, някакво приключение, от което ме е страх какво ще излезе, споделя художничката пред Райна Дамяни, на чиито спомени е базиран този текст
Фотография / Личен архив – Райна Дамяни, Фонд на НХГ
На 16 януари 2025-а във варненската галерия „Папийон“ бе открита изложба на Магда Абазова, която ще може да се види и в галерията на ул. „Драгоман“ от 12 до 15 март. С нея голямата художничка, определяна като една от първите авангардисти и наричана „аристократката на българската живопис” от днешните медии (според Райна Дамяни, ако Абазова беше жива, нямаше да е съгласна с подобни високопарни определения), ни напомня колко малко знаем за нея. Извън официозните венцехваления и критики по времето, когато е разгръщала своя талант, както и по време на честванията с големи експозиции на 100-годишнината от рождението ѝ през 2023-та, Магда Абазова е образ, сякаш обвит в мъгла и някак недействителен. Известно е, че не е обичала да дава интервюта, че е правила твърде малко изложби приживе въпреки огромната си продуктивност. И категорично се е откроявала сред останалите участници в общите експозиции през 70-те и 80-те години.
Магда Абазова – автопортрет от 1962 г.
Иван Кирков, Найден Петков, Тодор Панайотов, Любен Зидаров са били художниците, приятели и съмишленици на Магда Абазова. И тъй като приживе не сме се добрали до никого от тях да ни разкаже за нея, днес залагаме на спомените на колегата Райна Дамяни, дългогодишна журналистка, автор и водещ на предаването по Дарик Радио „Часът на синята мъгла“.
Магда и Райна Дамяни
Магда е родена на 28 март 1923 г. в София в семейство на интелектуалци. Когато била малка, родителите ѝ мечтаели тя да стане лекар и музикант. Свирела е на цигулка и малко на пиано, но рисуването надделява. Още като малка започва да чете и да пише на английски и вероятно това се е случвало с частни учители. Завършва гимназия. Спомням си, че може би през 1943 г. я приемат от раз в Художествената академията, което и за онова време си е било геройство. Тя просто се явява – младо момиче, без подготовка, и я приемат. Не започва да следва веднага, тъй като заради бомбардировките над София със семейството ѝ се преместват да живеят в провинцията.
Магда на младини
По време на студентските ѝ години самият Дечко Узунов е казвал за нея и за Христина Петрова, която още е жива, но особено за Магда, че се е родил един от големите модернисти на ХХ век. И че наистина ученикът е надградил учителя.
Чувала съм от нея за страхотните балове в академията. На един от тези балове за първи път се виждат с Тодор, който първо учи право в СУ „Климент Охридски“, а след правото журналистика и публицистика. Той беше много красив мъж до края си. Мога да кажа духовна аристокрация по произход с кюстендилски корен. Роден е 21 юни 1926 г., три години по-млад от Магда. Тя се интересуваше от астрология и четеше на френски и английски понякога астрологични книги. Интересуваше се и от философия на астрологията. Тодор Абазов беше страхотен публицист и моят любим професор във факултета по журналистика. Той е работил за много издания по онова време, включително и за някои от френските печатни медии, защото беше франкофон с прекрасен френски. Той се разболя няколко месеца след кончината на Магда и си отиде малко по-късно. (Тук се налага да уточним, че Магда Абазова си отива през 2011 г., а съпругът ѝ – през 2016 г. – б.р.)
Те бяха като филмова двойка. Сигурно са имали своите семейни проблеми и кризи, но бяха почти неразделни. Сега ще разкажа спомен, който е като клип и ще остане в сърцето ми до края на живота ми. Беше краят на септември 1999 г. Ние сме заедно на пленер на морето. Магда беше патологично влюбена в морето. Не го е рисувала. Морето не ѝ беше интересно да го изобразява, но тя не можеше да живее без море.
Един ден поглеждам от терасата си и виждам една двойка, която върви по брега. Няма жива душа. Бряг, море и те двамата по бели панталони от тоя тип – с ръб, и са се хванали за ръка. Държат се за ръце. Като в черно-бяло френско кино.
Веднъж, когато ходих до ателието ѝ, я видях да рисува също в бял панталон. И се чудех как не се цапа, защото основно работи с масло. Художник с бял панталон. Много обичаше бели поли и бели панталони.
Портрет на И., 1987 г.
От онзи пленер през 1999 г., където много се сближихме, имам още един ярък спомен за нея. Излязла бях да се разхождам по брега. На Северното Черноморие в края на септември никак не беше топъл денят. Но гледам, че Магда е влязла в морето и отплувала толкова надалеч, че едва се виждаше побелялата ѝ коса. Тодор я чака на брега с голяма пухена хавлия и одеяло – като излезе, да я завие. С очите си видях каква невероятна плувкиня беше тази жена, дори и на своите 76 години. Излиза от водата като богиня и Тодор я загръща с тази хавлия, с одеялото, пък носи и термос с чай.
Не беше любителка на бижута. Не беше суетна. Не носеше грим, но имаше бебешка кожа въпреки бръчките. Много естествена. Никога не си боядиса косата. Остана с тези побелели коси. Имаше искрящо пронизващи умни сини очи, с които сякаш те сканираше. Казваше „Това ми е от Скорпиона“.
Абазова сред платната си
Магда беше много достойна и особена личност. Артист, но не беше човек, когото да видиш по заведения, купони, по общи събирания на художници. Тя беше самотница, отстраняваше се сама и от масата, и от всичко, което през тези два века официално се е случвало в изкуството. Не обичаше да говори. Не понасяше да дава интервюта. Не обичаше да разкрива нито личния, нито творческия се живот на показ. Интервюта е давала в края на живота си, особено около награди, издаване на каталог, все пак от уважение към хората. Изключително несуетен творец и жена. Нямаше самочувствието, че е голяма. Разбирала го е, но… Първата причина беше нейният характер. Тя беше много и горда, и свободолюбива, но обрана. Ненавиждаше гръмки слова, па камо ли казани по неин адрес, както днес пишат някои медии за нея. Просто си я представям как се хваща за главата и я клати в безмълвие. Въпреки всичко Магда получи и „Захари Зограф“, и още две, три ярки награди. Не можаха да си затворят очите за таланта ѝ и да не я признаят.
Беше изключително четящ човек. Нейният творчески свят и този с Тодор са ѝ били напълно достатъчни. Техните семейни приятели бяха в чужбина и доколкото зная, най-вече във Франция. Приятелската им среда беше повече на музиканти, писатели, журналисти, отколкото на художници.
Натюрморт, 1981 г.
От този изключително щастлив брак с Тодор имат една-единствена дъщеря – Искра. Нея животът я отведе в чужбина много млада, доколкото знам. И много рядко си идваше в България, основно заради болестта на Магда. Иначе тя се закотви в Бразилия преди много години в много щастлив брак с доста известен и авторитетен бразилски художник – Хосе. Като млада Искра учи „Изкуствознание“ в Будапеща. Там пламва голямата любов между нея и Хосе, който по това време специализира „Живопис“. Искра има двама синове. Първородният е кръстен на дядо си Тодор. Беше много красиво момче. Занимаваше се със сценография в Париж. Баба му Магда ми казваше: „Ето, дъщеря ми не, но поколението след нея ме наследиха!“ Второто момче не съм го виждала. Магда и Тодор доживяха да видят и правнуци, момче и момиче, които се родиха в Испания и Франция.
Магда се разболя от много тежък Алцхаймер, три-четири години беше много тежко. Беше спряла да познава Тодор, а той я гледаше като дете и се грижеше изцяло за нея. Носеше я на ръце, хранеше я, къпеше я, четеше ѝ книги. Аз бях свидетел. Той я и изпрати накрая.
Портрет на момиче
Един ден съм в ателието ѝ, а тя извадила подрамка с платно и ми казва: „Рени, страх ме е като дете, макар че обожавам бялото платно. На никого не съм го казвала, но всеки път като видя бял лист или бяло платно, много се радвам, все едно нещо ново съм си купила и нещо ново предстои. В същото време изтръпвам как ще направя първите крачки към това платно. Аз съм винаги дете пред платното, все едно ме чака нещо много интересно, някакво приключение, от което мен ме е страх какво ще излезе.“
