Мартин Касабов – болно момче, говорещ вятър и детектив без сянка

Виждайки как човек се провира като куче под спусната гаражна врата, се сбогувах с плановете си за реалистичен роман, казва авторът на „Момчето, което завърза Луната за Земята“ и на още магически сюжети в родната литература

Фотография / Радослав Граматиков, Стефан Димов

Когато потърсиш в Google името на Мартин Касабов, откриваш един математик и един писател. Писателят е млад, живее в Пловдив, работи като книжар и обича фантастичните светове. Писането е част от живота на Мартин Касабов от доста години – критични текстове, свързани с киното, телевизията и литературата, включително в списанията „Култура“, „Страница“ и в онлайн пространства като Нула32 и Операция Кино. Но тъй като голямата страст на Касабов е литературата, през 2019-а той пуска първата си книга с разкази „Когато великани ходеха по земята“. Абсурдни, приказни, фантазни истории ще ви отведат в свят, в който магичното и реалното се преплитат. Няколко години по-късно Мартин е готов и с първия си роман „Момчето, което завърза Луната за Земята“.

Кога написа първата си история? След една коледна ваканция в началното училище описах в кратък разказ как с баща ми открихме шейна, скрита в храстите, взехме я, за да има с какво да се спускам на стадиона, след което я върнахме в скривалището. Баща ми е критичен и никога не се е стеснявал да сподели искреното си мнение, ако нарисувам кон с глава на куче например. Този път бе очарован и леко озадачен, че от сина му все пак може и да излезе нещо. Надявам се отчасти да съм оправдал очакванията му, вероятно цял живот ще се опитвам подобно на г-н Кейн. (Мартин има предвид сцена от филма „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс – бел. авт.)

А кога реши да се посветиш на писателска кариера? Не си спомням. През училищните години спорадично са ме окуражавали учители и приятели, откривали са нещо интересно, което сега ме обърква. Въпреки че ми е било изключително приятно да пиша, дори по задължение, тези кратки разказчета и фрагменти сега са по-скоро повод за срам и не говорят за някакви скрити заложби. Наивни и често сантиментални, сякаш излезли от книга на Никълъс Спаркс, в тях се прокрадват идеалистичните ми очаквания към света.

Каква е предисторията на първия ти роман „Момчето, което завърза Луната за Земята“? Преди пет години из хаоса на трескавите ми опити да намеря публика за дебютния ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ изплува образ, който дълбоко ме развълнува. Момче и момиче вървят в пустинята. Тя сънува, а той записва сънищата ѝ. Момчето е влюбено в момичето, но се страхува да изрече на глас думите. Двамата вървят, а над тях се извисяват краката на Бога на песните, който пише за изгубената си любима. Този нежен и меланхоличен образ в съчетание с музиката на Ник Кейв ме вдъхнови да опиша всичко, което ми се искаше да съществува. Не знаех какво да правя с тези особени страници, които не бяха нито разказ, нито роман. Мина известно време и се появи друг образ, съвсем различен от този. За говорещ вятър, който някога е бил човек, но е изгубил тялото си. Вятърът се върти около къщата на своята сестричка и нашепва грижовни думи. След това се появи архипелагът на сънищата, откраднах го от Кристофър Прийст, както и личен спомен от детството ми, свързан с моята майка, който стана ядро на книгата. Книгата е посветена на майка ми и е един вид опит да изразя поне частица от благодарността и преклонението, които изпитвам пред тази чиста и божествена любов, сякаш явление извън този свят.

Вътре се преплитат много истории и сюжети – имаш ли любима? Дебютната ми книга е сборник с 42 разказа. Там по-лесно мога да избера кои истории харесвам, но в настоящия роман обичам всеки герой. Говорещият вятър, болното момче, неговата майка, детективът без сянка, търговецът на птици и Момчето, което завърза Луната за Земята, са скъпи на сърцето ми. Прекарал съм много часове с техните съдби. Ако съм принуден да избирам, ще се спра вероятно на Нимрот – детектив, изгубил сянката си, която доскоро е разрешавала случаите му.

Каква част от качествата на героите, които описваш, притежаваш самият ти? Понеже е писан в продължение на пет години, романът отразява един особен период на сбогуване с младежката наивност, което не означава непременно придобиване на цинизъм, а по-скоро калибриране с реалността. Говоря за края на 20-те години в живота на човек, когато се случва последното измерване на вътрешните дължини, преди да поемеш по пътя си със стремглава скорост. Вероятно метаморфозите, през които героите минават, отразяват до някаква степен моите в реалността.

Живееш в Пловдив, работиш като книжар… Ежедневието ти стимулира ли желанието за писане? Пловдив ми предоставя здравословна дистанция от всевъзможни литературни и други зависимости, които до някаква степен са неизбежни, но често водят до влошаване на писането, особено когато се появи съобразяването с моди, вкусове и предпочитания. Ежедневието не ми влияе на писането, по-скоро е обратното – то се е оформило около моите интереси.

100 страници на ден и добър филм преди лягане продължава да е рецепта за добър живот.

В този смисъл кои са нещата, които те вдъхновяват? Предимно образи, вероятно идващи от киното. Понякога са дори звуци. Например има едно бипване, което понякога чувам от апаратите на таксиметровите шофьори, което ми напомня на саундтрака на Вангелис към оригиналния „Блейд Рънър“. Представям си как човек в Пловдив кара такси и слуша тази музика – малък ключ, който отваря интересни коридори на възможности. Сам ли живее, гледа ли често филма, какъв е бил баща му, какво вижда от терасата си, пие ли уиски, загърнат с одеяло, докато навън вали… Много често са образи, в които подсъзнанието обича да препуска. Може да е прочетена фраза. Чешма, на която пише „Водата не е добра за пиене“, или просто заглавие „Конекрадци“. Наистина, както пише Дейвид Линч, подсъзнанието е като спокойната повърхност на тихо море, над което спускаме въдиците си и чакаме идеите да дойдат сами. Линч използва този образ в третия  сезон на „Туин Пийкс“ и аз направих същото в книгата.

Имаш ли специален ритуал, когато работиш? Най-добрият ритуал, който някога съм имал, е рутината ми, докато пишех разказите за първата си книга. Започвах в събота и всеки четвъртък разполагах с готов разказ. В петък си почивах, след което подновявах работата. Оттогава не съм се чувствал толкова спокоен. Настоящият роман е написан в ритъма на старите самурайски филми – харесва ми това определение на Казуо Ишигуро. Понякога точно така изглежда отстрани създаването на една книга. Време на дебнене и напрегнато спокойствие, прорязано от светкавични удари. Имаше период от шест месеца, в който не бях написал нито дума, но въпреки смущението ми един вътрешен глас ме уверяваше, че всичко ще си дойде на мястото. Радвам се, че го послушах.

Какво четеш? Любимите ми книги винаги надскачат жанровата рамка. Понеже съм откърмен с Библията, К.С. Луис и Толкин, естествено е да ме влече приказното, но никога не съм се чувствал комфортно за дълго време в територията на фентъзито. Често ми се струва клиширано, наивно и наблъскано със стереотипи. Езикът е недодялан и беден, да не говорим за наглостта на многотомните поредици. Затова, колкото и да харесвам измислени светове, в романа съм внимавал да заобикалям капаните на жанрове, в които не искам да навлизам. Дали ще го наречем магически реализъм, приказка, сюрреализъм или просто сън, невъзможно ми е да довърша история, ако в нея не се случи нещо извънредно странно. Наскоро например започнах да пиша книга за книжари, която изоставих може би именно защото се опитвах да озаптя събитията в сферата на реалистичното. Всичко вървеше добре до момента, в който главният герой не видя един от клиентите да се провира като куче под спуснатата гаражна врата на една кооперация. Виждал съм как кучето, за което се грижат хората от тази сграда, го прави. Надупва се и вкарва глава, а след това издърпва задната част на тялото си. Запитах се какво би станало, ако човек се държи така, и казах сбогом на плановете си за реалистичен роман.

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
Сам Клафлин: И той като Джони Деп – от дъното на стълбата
„Винаги се опитвам да бъда верен на това, което съм“, казва британският...
Read More
0 replies on “Мартин Касабов – болно момче, говорещ вятър и детектив без сянка”