„Жените също плачат“ е българското заглавие, което представи киното ни в Кан. И в творческия екип на създателите му редом до Весела Казакова и Мина Милева е младата актриса Ралица Стоянова – дъщеря на най-голямата сестра от фамилия Казакови – Катя. С първа главна роля. В партньорство с Мария Бакалова.
С образование на куклена актриса Ралица, която въпреки семейството си, в което всички се занимават с кино, не мечтае да е пред камерата. Но талантът явно е в гените й. След завършването на НАТФИЗ получава голямата награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев“. Когато човек я види за първи път, неизменно я сравнява с Пенелопе Крус, защото прилика има, но Ралица е поела по свой път и е едно от имената, за които ще чуваме все по-често.
“Истината е, че допреди да завърша средното си образование не бях стъпвала на сцена и изобщо не исках да чувам за актьорско майсторство. Израснах в театъра и го обичах, но само като зрител, даже бях много срамежлива и не желаех да ме забелязват. Лятото преди да завърша, майка ми – Катя Казакова, ме заведе на един форум театър, където бяхме с деца от цяла България, които не познавах. Една седмица правехме игри за доверие, партньорство, споделяхме истории, а в последния ден трябваше да изиграем една от темите пред публика. За пръв път усетих какво е да играеш, усетих щастие, каквото никога досега не бях изпитвала, почувствах се на място, на Моето място! Така реших да стана актриса – не през мислите си, а през чувството.Докато следвах, видях, че да играеш комедия е по-сложно, отколкото драма. Всъщност във всяка силна драма, която те хваща за гърлото, се минава през усмивката, но и в живота съм така, когато ми е най-тежко, гледам да намирам смеха.
„Жените също плачат“ е моят дебют в киното изобщо, но за мен това не е просто роля. Биляна Казакова, леля ми, започна да пише сценарий за своя лична история, впоследствие включи всички ни в това приключение, което тогава приемах просто за филм. Нямах представа колко дълбоко ще се отиде. Всяка от нас даде част от себе си, болезнена част. Филмът е за жената, за нейната „роля” в този свят, а сълзите са нейният вик. Лора, моят персонаж, е момиче, твърде рано приело много отговорности, дори и чужди, с много труден характер, силен. Но зад тази грубост има едно малко ранимо дете, което просто иска да обича и да бъде обичано. Всеки момент на снимачната площадка беше изненадващ, силен, защото започвахме да снимаме по сценарий, после се случваше нещо непредвидено и започвахме импровизация с такава лекота, сякаш през цялото време имаше ангел с нас. Тогава не бях в добри отношения с майка ми и беше изключително трудно да работим заедно, но това си беше моят път, който извървях. Благодарение на филма успях да я опозная, да я видя, да я приема.
Като отидохме в Кан, журналистите, френската страна от филма ни, селекторите, френските ни разпространители, всички, които вече бяха гледали филма, ни поздравяваха още преди премиерата. Постоянно идваха хора да ми стискат ръката и да искат да се запознаем. След премиерата три дни ни спираха хора по улиците, крещяха Women do cry, започваха да плачат и да споделят с нас личните си истории. Ние също започвахме да плачем. Мога да говоря за преживяването си там с дни, но емоциите, които изпитах, ще ми останат за цял живот. На всеки фестивал, на който сме били досега, мъже и жени идват при нас, плачейки, споделяйки свои тежки моменти, но пълни с вяра, с надежда, след като са гледали филма. Все повече виждам, че мисията му е много по-мащабна. Смятам, че един такъв филм ще отвори вратата, която води към душата. Оттам започва всичко.
В Брюксел режисьорът Андреас Фонтана дойде при мен след прожекцията и ми каза: „Това, което правиш, е силата ти, не прави компромиси никога!” Това смятам да правя занапред – никакви компромиси повече.
Жените плачат, защото могат, на мъжете им е забранено от малки и да, това е нашата привилегия и сила. Хубаво е да си плачем, без да ни е срам, после забърсваме сълзите и продължаваме напред. Това, което със сигурност знам, е, че театърът ми е помогнал, и то кукленият театър. Богатото въображение е ключ към всичко. Киното обаче ми помага да търся истинността във всеки момент, защото там всичко се вижда под лупа, няма как да излъжеш. Сега ми предстои нов спектакъл по текстове на Йордан Йовков, един от любимите ми български писатели. Иначе в свободното си време гледам филми и чета повече, обогатявам се, излизам с приятели, ходя в природата, гледам да се вдъхновявам всеки ден от живота.”
