Близначка с тежка анорексия, пловдивчанката превръща клиентите си в модели на ревютата, с които представя уникалните си облекла, съшити сякаш от парчетата на нейния живот
Наричат я Парцалената кралица. Стилът ѝ е определян като авангарден кутюр – „устойчива концептуална мода“, затова, че използва изхвърлени парчета плат, следвайки принципа нулев отпадък. Дизайните ѝ са изкуство, което може да се носи. Дрехите са унисекс, джендър, в един размер са и за всеки сезон. С разнообразието (diversity) – дума, която Паулина често използва, тя застава с името си срещу дискриминацията, срещу изискванията за определени мерки и възраст на моделите. На ревютата нейни модели са както професионалисти, така и хора от различна възраст, с различно телосложение и тегло, дефилират и на инвалидни колички.
Днес Паулина има свой бранд Paulina’s Friends и кръстосва света с два куфара, за да събира цветни истории и да ги превръща в дрехи. Базирана е в Берлин, където я намираме, за да разкаже своята интересна, красива, но и потресаваща лична история.
Паулина, детството ти до седемгодишна възраст е минало в пловдивския квартал „Столипиново“, какви спомени носиш оттам? Всичко си спомням и днес ми е забавно и смешно, но вече отдалеч. Много далеч. В една баварска телевизия наскоро излезе интервю с мен от остров Крит. Там имаше модно ревю на много нетипично място – на гробище, пълно с маслинови дървета, а след погребалната церемония – празненство в таверна. Беше същата цигания както навремето в „Столипиново“.
Ти имаш сестра близначка, с която едновременно отключвате анорексия. Как стана това? Когато бях на 12 години, мечтаех само за едно нещо: да стана кутюриер. По цял ден рисувах сценични костюми и фантастични облекла, пълни с живот, цвят, геометрия, шарки, текстури. Това беше усещане за цялостна връзка с Вселената, всичко принадлежеше на едно място. Вече в Немската гимназия със сестра ми, с която сме близначки, станахме модели. Конкурирахме се и постоянно се сравнявахме една с друга. Опитвахме се да противостоим на контрола и задушаването вкъщи и да поемем властта над собствените си тела. Започнахме да гладуваме. Постоянно гледахме Fashion TV през 90-те години, оттам ни налагаха идеала за красота, който се стремяхме да достигнем. Спряхме да ядем и взехме да броим калории. Самонаказвахме се за това, че сме си позволили да изядем една ябълка, вървейки три километра. И никой не може да ти обясни защо го правиш, защо си го налагаш и започваш да се тормозиш. Заедно потънахме, но аз бях много по-зле от сестра си.
Родителите ви не ви ли усетиха? Баща ми почти непрекъснато отсъстваше, а майка ни беше и мъж, и жена у дома. Веднъж ни заведе на психиатър. Тогава нямаше знание за хранителните разстройства, нямаше специалисти. Имаше грубо отношение от страна на лекарите, както е било във всичките комунистически държави – веднага ти лепват етикет, не те слушат. Нямаше емоционален подход към това. Веднага те пращат на психиатър.
Колко време продължи периодът на гладуване? При мен продължи десет години. Аз съм специалист по темата и тази година ще излезе книгата ми „Моята приятелка хранителното разстройство, или за глада от живота“. На немски е, но ще гледам да я преведа и на български. Пиша книги и за други момичета. Едната е имала булимия, а другата Binge eating – хранително разстройство, изразяващо се в тъпчене. Не слабееш, а просто се тъпчеш в определени периоди. Причините са едни и същи независимо от разстройството и формата. Има връзка с майката, със социалния стрес, с идеалите за красота, с интелекта. Не познавам момиче с анорексия, което да е глупаво. С това, че се стремиш към духовни сфери, отричаш тялото, отхвърляш го и искаш да си мъченик и да се самоизтезаваш. Подсъзнателно е.
Промени ли се животът ви, когато заминахте сами със сестра ти в Германия? Бяхме на 18. Имахме дипломи от Немската гимназия. Бяха ни приели навсякъде, където искахме да учим, и във Фрайбург. „История на изкуството“ беше компромис, не знам защо не кандидатствахме „Моден дизайн“. Завърших три магистратури – „История на изкуството“, „Философия“ и „Християнска археология“. Заминахме със сестра ми с по един куфар заедно с дъщерята на директора на Немската гимназия, която загина на първия месец във Фрайбург. Този ужасен нещастен случайни отключи анорексията още повече. Със студентски визи нямахме право да работим. А трябваше да се издържаме. Налагаше се да работя на 5 места. Бях стигнала тегло 28 килограма.
Как се живее с 28 килограма? Не се живее. Аз имах смъртна присъда. Жените на двама наши преподаватели видяха, че с нас нещо не е наред. Професорите ни по „История на изкуството“ – Розенберг и Шлинк, братът на Бернхард Шлинк, автора на бестселъра „Четецът“, ни поканиха на разговор и ни заведоха в университетската клиника. Оттам поискаха майка ни да дойде моментално. Тя дойде. Лекарят ме накара да ѝ преведа, че ако не вляза моментално в клиника, ми дават един месец живот. Преведох ѝ, а тя свали 10 килограма за две седмици. Скоро си говорих с нея на тази тема и тя ми каза, че тогава съм халюцинирала, нищо не съм помнела, пишела съм странни неща, била съм буквално в другия свят, с единия крак в гроба. Постъпих в специална психосоматична клиника във Фрайбург. Ядях абсолютно всичко, което трябваше да ям. След яденето трябваше да съм при сестрите, защото се съмняваха, че имам булимия. Не можах да кача повече от 800 грама за месеца, който прекарах в клиниката. Там не ми даваха нито да правя гимнастика, нито да рисувам. И от тази липса на доверие към мен се породи тотална съпротива. Излизах през нощта. Катерех се по една ограда и исках по всякакъв начин да се измъкна оттам, защото бях като в затвор. Не знам какви диви животни съм виждала. Просто бях в друго измерение. Кръвното ми беше 50/40. Оттогава ме е страх да ми мерят кръвното. Подписах декларация, че прекъсвам терапията и излизам с опасност за живота. Имах 180 евро в сметката и с тях си купих билет за България с автобус. Пътувах 45 часа, без да казвам на майка ми, че се прибирам. И в момента, в който ме видя, тя почти припадна. (Паулина плаче). Какво сме ѝ причинили на тази жена… разстройвам се само като се сетя. Тя не можа да повярва, че съм се прибрала при нея за три месеца, за да се излекувам сама.
А какво се случи със сестра ти? Ние бяхме като сиамски близначки, правехме едно и също, но искахме да бъдем различни една от друга, особено аз. И това е ядрото на това, което правя аз в днешно време – само уникати. Сестра ми тогава замина с една стипендия за Франция, за Гренобъл. Аз влязох в клиниката, защото реших, че след като сестра ми има желание за живот по нейния си начин и няма повече нужда от мен, ще приема помощта и ще се справям. Уви, не успяха да ми помогнат.
Успя ли да оздравиш връзката с майка ти? Може би тогава съм приела майчината любов. И се оправих. Качих 15 килограма. Сама. Без лекари и терапевти. След това се опитвах да се справя с невероятни здравословни проблеми следствие на анорексията. На 24 години имах топче в гърдата, рязаха го, но за щастие не беше рак. Имах и все още имам проблеми с кожата, нещо като хиперпигментация. Това, че зъбите са ми в устата и косата на главата, е направо чудо! Стигнах 64 килограма и повече не съм сваляла, но закъсах с костите, със сърцето, хормоналната ми система се обърка. Цикълът ми спря, когато бях на 28 години. За съжаление завинаги. От 12 години съм в менопауза. Сега ме тъпчат с биоидентични хормони, които не искам, но трябва да взимам, докато стана на 50. Пробвам всичко възможно. За съжаление, не мога да имам деца. Бях и с неправилния мъж, който ме заряза от днес за утре и не искаше деца. И сега е трудно с мъжете и връзките ми. Темата с децата ми е много болна, защото има пряка връзка с анорексията, макар лекарите да казват, че едното няма връзка с другото. Между другото сестра ми, която имаше същата диагноза, по чудо забременя и има дете. С молитва и с вяра успя да го придобие, но тя беше на съвсем друг хал. Беше с по-добро тегло от мен и години наред взимаше противозачатъчни, което ѝ е помогнало да не си изчерпи яйчниковия резерв преждевременно.
Защо ни разказваш така честно своята болезнена лична история? Емоционално разказвам, но съм суперстабилна отвътре. Искам да помогна на други хора, които имат същите или подобни проблеми. Това, което правя с модата, с устойчивостта и разнообразието, това, че изкарвам жени с наднормено тегло на сцената, е следствие от личната ми история. При мен няма връзка само с тенденциите в световната мода, има връзка с моята болка и мечта. С трансджендъри и с джендъри правя връзка с моята хормонална драма – на 28 бях като жена на 55. Безполова. Без никакво желание за секс в разцвета на живота си.
Това ли е връзката със сегашната ти философия и джендър идеологията? Да, това е. Познавам хора, които са сменили пола си след едно мое шоу. Един мъж реши, че като жена се чувства много по-добре, отколкото като мъж, а той не е гей. Абсолютно хетеросексуален, но до такава степен харесва жените, че иска да бъде жена. И след шоуто, в което се беше пременил в мои дрехи, реши да започне хормонална терапия. В момента живее като жена.
Рисуваш ли предварително моделите си? Не рисувам вече. Като видя един плат и комбинациите от парчета, защото събирам парчета, които кутюрни и текстилни агенции изхвърлят, директно решавам какво ще правя от тях. Някои от тези агенции ми се обаждат и ми казват, че имат от колекция от миналия сезон, даже ми ги носят вкъщи. Като обикалям по света, си нося от всяка държава по един куфар с платове. Снабдяват ме и с платове от 60-те и 70-те години, винтидж, и от тях правя уникати. А рисунките са ми от пубертета, те са на сценични костюми. Модата е свързана с болестта ми. Сестра ми откри моите рисунки в килера при майка ми и баща ми. И тогава реших – пускам всичко и правя мода. Още не можех да шия. Започнах да печатам платове с мотиви от мои рисунки. Давах ги първо на една приятелка да ги шие, а когато аз се научих, започнах да шия и сама. Сега четири жени шият за мен.
Как правиш една дреха? Рокля тип наметало например шия без кройка. Едното парче го зашивам за другото. Развихме и нова техника – шием парчетата под дантела и ги фиксираме на машината. Принципно имам три-четири кройки на бомбър якета, на късо кимоно, на което правя един буфан ръкав и слагам евентуално джоб. Такива игриви неща. Кройките са прости, защото самата комбинация от платове и цветове е достатъчно ексцентрична. Правя дрехите с отворени широки кройки, които да пасват на почти всяка фигура.
Кога създаде твоя авангарден кутюрен бранд? Когато започнах да правя и да печатам дизайн на платове, преди да съм се научила да шия. Брандът ми Paulina’s Friends е от 2016-а. Първо бях креативна агенция. Концепцията ми за бизнес се промени няколко пъти. Първите ми ревюта бяха през 2018-а, а през 2022-ра са големите ми ревюта в Ню Йорк. Започнах да смесвам платове от целия свят, парчетата от текстилните агенции, моите щампи и винтидж платовете, и стана пълна цигания. Първото ми ревю беше в Холандия за агенция за diversity fashion. Беше важно да видя нещата си на ревю. Сега мисля различно. Кандидатствах поне една година, за да стигна до Ню Йорк. Постоянно ми отказваха, а когато ме приеха, трябваше да си платя.
Първите си стъпки в модния дизайн правиш в Берлин, нали? Да, имах 4 магазина тук. Първите три бяха pop-up store, наемах пространството за една година. Наемът беше много висок и понеже нямах пари, обърнах се към всички мои контакти с молба да излагат при мен. Направих им концепция, реклама, всичко. Бяха хора на изкуството – художници, бижутери, имаше керамика, стъкло, даже и урни съм излагала. Магазините бяха между 2016 и 2020 г. Направих грешката да намеря партньор, който ме измами с много пари, сега ми ги връща след безброй съдебни дела. И тогава трябваше да затворя последния магазин. Започнах да се уча да шия сама. Понеже трябваше да живея от нещо, започнах да пиша докторат, който сега завършвам. Спечелих стипендия. И с бившия ми приятел отидохме да живеем в Тенерифе. После се прибрахме в Германия, той пък ме изостави. Купих апартамент на Тенерифе, в който живее една немска пенсионерка, която не си плаща наема. Така че… никога не може да ми стане скучно на мен. Между другото по време на пандемията се образовах за палиативни грижи в хоспис, работех доброволно. Помагах на хората да умрат. След което преоцених живота.
Кога започна да ползваш клиентите си като модели? Diversity моделите започнаха от 2018-а. Първата стъпка беше да продам колекцията на моите клиенти, за да мога да финансирам шоуто си – струва между 10 и 20 хиляди евро. Направих кампания – застанах пред камерата и казах на хората: имам нужда от вас, това е колекцията, помогнете ми и купете нещата преди шоуто. Започнаха да купуват нещата, но все още не бяха на сцена. Втората крачка бе да ги кача на сцената директно. Основен проблем е, че те нямат много пари. Веднъж като финансират едно такова нещо, следващия сезон трябва да намираш нови. Дрехите ми не са евтини, но за уникати не ги намирам за скъпи.
Как навиваш клиентите си да станат модели? Живеем в ерата на селебрити културата. Всеки може да бъде стил-икона, дива, всеки иска да бъде видян и да преодолее себе си, страховете си, да подсили себе си и от това нещо се правят пари навсякъде.
Колко ревюта вече имаш с клиентите си модели? Поне три досега, като следващото ще бъде на Седмицата на модата в Милано през септември, за което ще се опитам да направя същата концепция. Дотогава се надявам да завърша и доктората, ще излезе и книгата за анорексията, и други книги.
Какви са клиентите ти модели? Истинският успех за мен дойде, когато клиентите ми не само купуват колекцията и я носят, а и че са директно на сцената. Ана (от снимките) е топмодел на Гучи и не е платила, за да е на котешката пътека. На нея за един ден трябва да ѝ се платят 5 хиляди евро, ако трябва да я кача на сцената. Плащат други жени и мъже. Но ми плащат на вноски, аз им позволявам. Първия път плащат дрехата, втория – за сцената. Плащат скъпо за грима, за преживяването, за фотосесията, за видеото, за пресата и може да задържат дрехата. Но трудно се намират такива хора. Всеки иска да бъде модел, но не всеки иска да е клиент. Проблемът е, че всеки иска да стане стил икона и модел, но никой не иска да инвестира, а това е бизнес.
Ти все пак стигна до кориците на Vogue, Elle, Harper’sBazaar, VanityFair. Благодарение на инвестицията ми в ревютата, защото тези журналисти са част от шоуто и след това само ми изпращат снимка на материала си, че е отпечатан еди-къде си. Тези неща ми носят само имидж. Обадиха ми се от една агенция, че търсят за известна автомобилна компания няколко мои модела уникати за видеоклип. Първо искаха да ги наемат. Но не им ги дадох и ги купиха. Незнаейки, за коя фирма са, им ги дадох на супер ниска цена, което беше глупаво. После разбрах, че ги носят най-известната група в света BTS от Южна Корея. Приемам го като голям успех. Имам и две-три неща в един музей, едно яке в Хамбург, в Академията по изкуствата.
Щастлива ли си днес, доволна ли си от живота? Повече от щастлива съм, че съм жива. Затова имам и тази татуировка на ръката – Alive. Щастлива съм, че съм здрава и имам невероятно много енергия. Имам прекрасни емоции от срещи с хора, непознати страни, платове, това, че следвам сърцето си. Обиколила съм 44 държави за последните пет години. Живея детската си мечта. Щастлива съм за това, че мога да давам на хората хубави емоции и преживявания. Не съм щастлива от това, че не мога да имам деца. Аз сама съм се извадила от гроба и като че ли животът ме наказва с това да не мога да дам живот.
Какво бъдеще си пожелаваш? Околосветско пътешествие на кораб за останалите континенти, където не съм ходила, и колекциониране на „Един куфар пълен с платове, един куфар пълен с мечти“, както е заглавието на книгата ми, която ще излезе тази година. И наистина искам да донеса един куфар пълен с платове от държави, където не съм била.
