Зелената люлка на лятото ме люлее бавно и безвременно, без спомен за пролет, без помен от есен. Не знам кой ден сме, не ме интересува какви срокове ще ме гонят другата седмица. Знам само, че е краят на юли и този край е безкраен, разтеглен до непоносимост. Веднъж видях пчела, удавена в мед, казва Казандзакис, и точно така се чувствам – напоена с гъсто златисто щастие, на ръба на преливането. Една седмица, толкова трае моето удавяне в меда и година след година го култивирам съзнателно. С шарените рокли, които нося само тук. С музиката, която записвам специално за тук. С книгите, които внимателно подбирам. С мислите, които са спокойни и красиви. С удоволствието, което влагам в най-баналните ежедневни дейности. Тараторът ми е произведение на изкуството, краставиците блещукат на съвършени миниатюрни кубчета, гальовно нарязани, много различно от градското ми „храс-храс“ с ножа.
Вярвам, че има „щастливи места“ и е въпрос на късмет да открием своето. Но това е само половината от истината. Вярвам също, че щастието подлежи на опитомяване, че можем да го прикоткаме, да го научим да се храни от ръката ни и да мърка. Не целогодишно – много бързо би се изтъркало и посивяло. Човек трябва да умее да си тръгва от хубавото миг преди да му е омръзнало, и това също е част от изкуството на култивирането.
Моето щастливо място е тук. Щом превъртя ключа на зелената градинска порта и мина през тунела от повет и дива лоза, една пчела започва да жужи в слънчевия ми сплит и сърцето ми пропуска удар от сладката болка на очакването. Има някаква магия в тази къща, която ме държи чак до следващото лято, до онази седмица, която кара всички останали летни дни да изглеждат сухи и безцветни. Тук съм, сърцето ми се прибра у дома.
Късно изгрява слънцето в планината. Трябва му време да се изкатери по баира и когато най-накрая го направи, задъхано плисва светлината си направо, без розово-оранжеви предисловия. Огрява облите зелени листа на рожкова пред прозореца на спалнята ми и аплодира птичия хор на посрещачите. Отсреща смълчано се издига планината и връща ехото на събуждащото се село – кучета, петли, овце и резачки. Изкушавам се да се потъркалям в леглото още малко, но не ме свърта. Искам да скоча, да хвана този ден за косите и да го изпия целия.
Вместо това пия кафе на балкона и гледам слънцето в очите. Примижаваме и двамата, надлъгваме се кой е по-ярък, но в крайна сметка аз се предавам и слизам в градината. Някога грижливо поддържана от родителите ми, сега е подивяла – далече е от големия град и седмицата, която прекарвам тук, не стига, за да се правя на градинарка. А и така ми харесва повече. Оставена на себе си, на живота и на нещата, които просто се случват. Стопанисвана от таралеж, кълвач, две навъртащи се улични котки и рояци мравки, пъплещи по стените. Жива е тази къща – я пеперуда ще влети през прозореца, я скакалец ще направи плонж в леглото. Тревата има нужда от косене, поветът и дивата лоза са плъзнали навсякъде, клъцвам оттук-оттам, колкото да не погълнат всичко, с уважение към правото им да са тук, със заявяване на моето собствено право. Не се бият двете неща, съжителстваме кротко всички – аз, животните, тревите, мравките, които тази година са влезли в кухнята и са напълнили захарницата.
Обличам някоя от роклите, които нося само тук – дълга, шарена и лека. Сакрални са ми тези рокли, напоени са с усещането за щастие и ми се струва грехота да ги нося другаде. В града обличам тесни панталони, пристягам колани, презрамчвам чанти, изграждам си екзоскелет срещу света. Тук съм мека и беззащитна, доверчиво разголена до ядро. Вятърът издува роклята ми, а потокът на живота тече през мен – от косата чак до върховете на пръстите, заровени в тревата. Ходилата ми са черни, леко загрубели от газене в ливадата, от ходене по горещия циментов плочник и прашния път. Контрастират на червения ми градски педикюр и така ми харесва, дава ми усещане за автентичност, заземява ме.
Казах, че не съм градинарка, но това не е съвсем така. Понякога ми се приисква да засадя нещо – например слънчогледи на градския ми балкон. Тук съм засадила маслина и тя също е част от плана за култивиране на щастието. Имам специални отношения с маслините, необяснима дълбока връзка и не ми е достатъчно да ги виждам само като ходя в Гърция. Тази тук е още фиданка, диваненце малко, но вече е нацъфтяла. Засадих я напролет, говоря ѝ, прегръщам я и се моля да преживее зимата. Ако оцелее, ще си насадя маслинова гора в една наследствена ливада срещу селото, така съм се зарекла. И ще правя зехтин. Е, ако не аз – внуците ми.
Слънцето жари раменете ми и макар тук, в планината, температурите да са с 5 градуса надолу и Горещниците да са поносими, лятото си е лято. Иска мокри шалове, водни пистолети, пръскане с маркуч и леген с ледена вода за краката. Иска си и сиестата, онзи час в прохладата на спалнята, в който просто лежа и гледам как вятърът издува белите пердета и шумоли в листата на черешата. Лежа не защото съм уморена, нищо кой знае какво не съм свършила, освен да направя палачинки за децата, да поразчистя градината и да прочета няколко глави от „Пипи“ на малкия ми племенник. Лежа, защото мога, защото искам, защото не дължа обяснение никому. Това е истинският лукс, мисля си – изключването от мрежата, сладкото изкуство на нищоправенето. Толкова сме свикнали да „тичаме по задачки“, че ако не правим нищо, се чувстваме гузни, сякаш не оправдаваме съществуването си. Гордеем се, че сме успели да свършим един милион неща, танцуваме по ръба на бърнаута и се заблуждаваме, че със задачките-еднодневки допринасяме за благото на света. Светът обаче има нужда от повече нищоправене, повече бавност, повече мечтатели и повече красота. И точно днес, и утре, и вдругиден няма да бъда хиперактивно винтче в Машината, а просто ще бъда. Средиземноморците ги разбират тези работи.
Привечер жегата отпуска хватка, може и да превали дори – достатъчно, за да изтичам на ливадата и да се оставя на дъжда, недостатъчно, за да потуши лятото. Има дъга, даже две, стъпили на двата отсрещни баира. Има златна светлина, която удължава сенките, бавни разходки по селските улици, въздухът мирише на джоджен и мащерка. После има светулки и купища звезди, и хора на нощните птици.
И после пак се закатерва слънцето по баира, както го е правило милиарди години, и пак се здрависва с рожкова, а аз изнасям кафето си на балкона и протягам ръка да прикоткам щастието, да го почеша между ушите, да помъркам заедно с него. Сякаш съм го правила милиарди години, сякаш ще го правя още толкова, бавно и безвременно, в зелената люлка на лятото.
