Ясно е, че всичко ново е добре забравено старо… В последно време се забелязва тенденция не само модата и бюти продуктите да поглеждат назад. Седмото изкуство бавно направи завой обратно към 80-те и 90-те години
От известно време съвременната попкултура е доминирана от естетиката на едни години и десетилетия, които някои помнят, но много други не са били родени тогава. Времената на синтпопа, ярките цветове, аркадните игри, крещящите прически, младежките хоръри, футуристичните техномечти и кошмара от възхода на виртуалната реалност… По-известни като културата и киното на 80-те и 90-те години.
По онова време в седмото изкуство футуристичният жанр процъфтяваше и хората бяха запленени от теми, в които технологиите и машините ще ни надвият. Оттам и появата на филми като „Аркада“, „Хакери“ и безспорният, вече превърнал се в класика „Завръщане в бъдещето“. През същите две десетилетия другият процъфтяващ жанр беше добрият, стар и почти невъзможен днес екшън. Киното роди звезди като Брус Уилис по потник, Мел Гибсън и Дани Глоувър като шегаджии с патлаци и почти стероидните жребци Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун. И макар да вярвахме, че всичко това е изчезнало за сметка на лъскавите CGI ефекти и още по-лъскавите момчета и момичета, киното ни напомни за добрите стари времена, като ги изтупа от прахта.
Едни такива странни неща
2016-а донесе нещо, което изглежда като върховна точка в носталгията по 80-те години на миналия век. Преди няколко години платформата Netflix заложи на сериал, напълно откровено любовно писмо към епохата, с името Stranger Things. Той капитализира нарастващата осемдесетарска носталгия с темите, с визията си и с вдъхновение от майсторите на това време. Така зрителите се потопиха напълно в онова покрито с мъглата на сценичния пушек минало.
Появата на сериала Stranger Things поде вълна, последвана от много други. Дори най-хитовите и масови продукти започнаха да имитират тези две десетилетия. Друг ярък пример е третият филм от поредицата на гиганта Marvel за супергероя Тор – „Тор: Рагнарок“. Дело на доста различния режисьор Тайка Уайтити, филмът беше издържан в цветния стил на осемдесетарските фентъзи приключения. Ярки наситени цветове, синтпоп саундтрак, първосигнален хумор, бутафорни диалози и много динамика. „Тор: Рагнарок“ капитализира директно успеха на друг гигантски марвелски комиксов хит, излязъл през 2014-а, с почит и силно ретро преклонение към споменитеот 80-те, а именно „Пазители на галактиката“. Макар да се развива в Космоса и да е изцяло издържан в духа на супергеройските филми, „Пазители на галактиката“ първи заложи на носталгията. От саундтрак през визията, до хумора – всичко в неговите две части напомня на екшъните, които може да сте гледали с родителите си като малки. Или родителите ви да са гледали. Тази вълна беше последвана от Stranger Things, които се превърнаха в най-успешния продукт на Netflix.
Създаден от двойката Рос и Мат Дъфър, Stranger Things си има всичко. От зъл професор, който прави експерименти, през красавеца и красавицата на бала, чак до персонажи, които по-скоро биха повярвали, че има паралелна вселена, отколкото че участват в класическа история с убийство. Мистерия, загадка, хорър, лудост, шантави теории от квантовата физика, които придобиват доста реалистични размери, и чудовища. Страшни, големи, зли, криещи се под кревата и в стените, съвсем истински чудовища. Повлиян от сериала, през 2018-а дори се появи филм – Summer of 84, който имитира не просто визията и естетиката на шоуто, но и почти изземва сюжета му.
Завръщането на „То“
Киното също прегърна естетиката на изминалите десетилетия на 80-те и 90-те. То не само се обърна към класиките, за да имитира техните визуални качества, то взе класиките и ги превърна в ново кино, което имитира старото. Първи беше клоунът Пениуайз, излязъл изпод перото на майстора на хоръра Стивън Кинг. Дори и децата в детската градина ще ви кажат, че „То“ на Стивън Кинг е шедьовър. Книгата излиза през 1986 година, когато Кинг вече е суперзвезда в хорър литературата. По онова време авторът консумира и тонове кокаин и алкохол. Почти всичко, писано през 80-те години, бележи най-наркотичнитему дни, миришещи на скъп алкохол и окъпани в бял прах. „То“ прескача в минало и настояще като пинг-понг топче и разказва с кървав наратив за проблемите и травмите както на своите персонажи, така и на своя автор. Първата адаптация на „То“се появява в началото на 90-те като телевизионен филм и не успява да побере цялата митология и култа, които романите носят в себе си. И до днес първият „То“ е нещо като модерна класика за почитателите на жанра и бележи най-епичното актьорско изпълнение в кариерата наТим Къри, чийто Пениуайз още кара някоида се страхуват. Новата адаптация на „То“се появява на големия екран през 2017-а и си позволява да вкара повече насилие и да изплаши своите зрители. Да им опъне нервите, за да види докъде могат да издържат. И е изцяло издържан в естетиката на киното от 80-те години.
Минало време в бъдещето
Същата година последва и друго завръщане в киното – режисьорът Дени Вилньов възроди ноар класиката от 1982-ра, дело на Ридли Скот – „Блейд Рънър“. „БлейдРънър 2049“ така и не успя да възбуди и да възпламени масовата публика, както се очакваше. Но за сметка на това екзалтира критиците, както и най-силните жанрови фенове с един опит да се продължи митологията на легендарния оригинал. Филмът със своя елегантен бленд от ноар и киберпънк елементи допълва екзистенциалната тревога на поколението от 80-те, продължило тенденцията и през 90-те. „Блейд Рънър“ и неговото продължение са символ на осемдесетарската среща между висока арт естетика и истинско развлечение.
Дори самият Стивън Спилбърг, един от царете на киното в тези две десетилетия, направи своеобразно връщане назад, повлиян от самия себе си, като през 2018-а режисира „Играч първи, приготви се“. В него носталгията среща новата любима мания – видеоигрите, и успява да качи нивата нагоре. Филмът е поклон към най-добрите филми и сериали от 80-те и 90-те и същевременно успява да създаде собствена визия и дух, които да говорят достатъчно както на по-възрастната публика, така и на младото поколение, което не помни онези златни времена за попкултурата.
Друг пример за стара естетика в нови дрехи е филмът „Атомна блондинка“, който се опита да възроди атмосферата на двуполюсния свят заради действието си, позиционирано в Берлин по време на Студената война, и успя да го смеси със секс и неонова образност в лицето на разкошната Шарлийз Терон. Цялата визия, хореографирането на бойните сцени и саундтракът на филма са директно взети от края на едното десетилетие и бавния му преход в следващото.
