Актрисата късно осъзнава, че дори дадената свише дарба не е индулгенция
На галацеремонията за престижния международен кинофестивал в Рим Жана Яковлева – актриса и шеф на Българския културен институт в италианската столица, и Симеон Венциславов – сценарист на „Уроците на Блага“, сядат в карето за отличниците. Поканите им са именно за там, но нито тя, нито той подозират предстоящия и пореден триумф за социалния трилър на Стефан Командарев, който по това време е в Лос Анджелис, за да организира реклама за лентата, предложена от страната ни за дългия списък на Оскарите. Жана и Симеон озадачено се споглеждат след обявяването на всяко следващо име и заглавие – колкото повече напредват имената и заглавията, толкова по-вероятно става „Уроците на Блага“ да се класира около върха. И когато чуват, че филмът печели Голямата награда на журито, емоциите им избухват.
Буквално се разревах. Това е огромно признание, висока чест за киното ни, за колегите, за приятелите“, разказва Жана Яковлева пред D!VA. Темпераментната дама отдавна се ползва с адмирации в киносредите на Вечния град и е от малкото представители на родната арт гилдия, чиито чувства може да се прочетат върху лицето. Това обаче съвсем не означава, че ѝ липсва майсторство в превъплъщенията. Последното засега е в „Диада“ – драмата на Яна Титова, в която Жана е живописна, пълнокръвна, провокираща, дразнеща, излъчваща автентичност като учителката по математика Михайлова.
Жана никога не е изпитвала страх пред камерите. Може би защото е едва на три, когато я снимат в БНТ – тя е Сънчо, който пожелава „Лека нощ“. На 6 излиза на сцената в театър „Сълза и смях“ като Сибил в „Идеален ден за лов на рибка бананка“ от „Очите ми зелени, устата ми хубава“ на Джон Селинджър. Режисьорът Павел Павлов въобще не се съмнява, че дъщерята на прекрасния актьор Юрий Яковлев ще се справи. „Още дори не можех да чета като хората. Но не си задавах въпроса искам ли или не – просто го правех. Не знам дали е било фамилна обреченост, предчувствие за призвание, изява на суета, неосъзнат мерак да докажа, че и аз го мога – като всички в двата рода Яковлеви и Сладкарови. Едва ли обаче на тази невинна възраст съм била мотивирана от толкова сложни завихряния в подсъзнанието. Най-вероятно присъствието ми в спектакъла е било игра. Сигурното е, че не страдах от липса на самочувствие. На премиерата, вместо да мисля за текста, любопитствах кой ме гледа. В този момент татко е щял да припадне зад кулисите“, спомня си Жана.
Когато кандидатства във ВИТИЗ, баща ѝ е абсолютно зад нея, но майка ѝ – Наталия Василева-Яковлева, една от най-красивите балерини на Музикалния театър и уважаван педагог, е против. Може би не без аргументи се опасява, че добре възпитаната, но суперексплозивна Жана ще има проблеми в съсловието, чиито отношения са доминирани от двойните стандарти.
„Моята професорка във ВИТИЗ Елка Михайлова побърза да ме полее със студен душ – предупреди ме, че никога няма да изиграя Жулиета. Иван Добчев, който също работеше с нас, я контрира: „Защо, за мен тя е Жулиета!“ Това бяха първите мигове на излизане от стереотипа, въпреки че не ми тежеше да бъда дойката.“ Илия Добрев, асистент в класа им, ги събира в дома си и им пуска последното интервю на Апостол Карамитев, в което исполинът на сцената казва: „Един ден. Може би. Кой знае.“ Тогава Жана не разбира мъдростта, която утвърждава, че под слънцето няма нищо категорично, черно или бяло, че дори дадената свише дарба не е индулгенция. Сега го разбира, но не може да се върне назад.
„Много съм научила от Илия Добрев – и не само от него. В бургаския театър, където бях три сезона по разпределение, започнах да идвам на себе си. Току-що бях излязла от ВИТИЗ и смятах, че всичко ми се полага. Не, пътят трябва да се извърви. Няма значение кой каква фамилия носи. А ако тогава имаше интернет, не знам какво щеше да остане от мен. Защото може да кажат хиляди хубави неща за теб, но единственото лошо остава вярното. Как да се справиш?!“
Никой в Италия не знае, че има синя кръв
Никола Петков ѝ възлага да бъде Албена на Йовков. „Четяхме пиесата и стигайки до репликата „Колко си хубава“, започнах да се хиля по отвратителен начин. Кольо Петков спря четенето и строго ме запита: „Какви са тези комплекси?! Никой не е казал как изглежда Албена – защо толкова не вярваш на себе си?“ После 100 пъти играе Албена в Държавния пътуващ театър.
Жана иска да влезе и в Сатирата, но уви – в съсловието нищо не е това, което изглежда. Затова в началото на 90-те с няколко колежки, предвождани от Веселин Ранков, правят кабаретния спектакъл „Жените в живота на един мъж“. Шест месеца леят пот по осем часа в денонощието и си въобразяват, че ще завладеят италианските клубове. Жана вече вижда как мъжете падат в краката ѝ, обути в дълги лачени ботуши. Но реалността там, в Италия, е различна, а тук баща ѝ понася много тежко началото на грандиозната ѝ авантюра. Убеден е, че тя изневерява на себе си, на него, на театъра. Твърдо вярва, че мястото ѝ е в България.
„Шоуто ни беше безумно, но без него нямаше да стигна до Италия. Не знам дали щях да съм жива, ако бях останала в България. Може би отдавна щях да съм се пропила, въпреки че не пия. Щях да оплаквам живота, да нямам свое място – къде и какво друго да правя, щом мога да бъда само актриса. В професията ни се изисква страхотен характер – не талант, не късмет, не дисциплина. А когато напуснеш България, оставаш сам срещу света. Не върви да се обадиш по телефона на майка си и на баща си. Честолюбието те спира. Виеш през нощта, а през деня търсиш варианти. Или откриваш начин да изплуваш, или си събираш багажа. След провала на представлението ни станах асистент на импресарио. Вършех всичко – от подготовката на договорите до миенето на чашите от кафе. Някои неща ме обиждаха. Мислех си: Той знае ли аз коя съм, каква фамилия нося.“ А тя има синя кръв. Дядо ѝ Юрий Дмитриевич Яковлев е руски благородник. Бяга от Одеса през 1921 г. с последната група дворяни, поели към Франция. Но минавайки през България, вижда баба ѝ – Жана Сладкарова, момиче от богат разградски род, певица, партнирала на великия Шаляпин. И се влюбва безпаметно в нея. Заедно с шурея си Ангел Сладкаров създават оперетата в България и Кооперативния театър. Сладкаров след години специализира в Берлин първо оперно пеене, а после и сценично изкуство при легендарния Макс Райнхард. Яковлев става главен режисьор на Народния. Умира само на 50 от инфаркт. Юрий, бащата на Жана, тогава е на 8. Жана Сладкарова губи гласа си от съсипващата я мъка – по мъжа си и по големия им син, който също умира.
Всичко това обаче Жана Яковлева няма как да разкаже в Италия – едва ли някой се интересува от житието-битието на никому неизвестна актриса, пристигнала наскоро от България. Записва се на курс при легендарния актьор Виторио Гасман. Влюбва се, омъжва се и след петилетка се развежда. След всевъзможни перипетии създава асоциация „Феникс“ – любимата ѝ митична възкръсваща птица, и организира българо-италиански събития, оценени по достойнство и в двете страни.
Преди десетина години съдбата занулява Жана. Няма работа, разделят се с любимия мъж след силни общи преживявания и сериозно участие на Жана в просперитета на дипломатическата му кариера. Тя няма друг избор, освен да се завърне в България. Фиаското ѝ горчи. „Събуждаш се и осъзнаваш, че си млада жена на средна възраст. Някъде вътре в ДНК-то винаги съм искала да съм независима от обстоятелствата, да кажа „майната му“ и да продължа. Не го умея. Но и не мога да обвинявам никого за фаловете си – да съм се справила, когато е трябвало!“
По това време италианци подготвят в София снимки на два големи сериала. Мариана Станишева – съпругата на Христо Шопов, която е кастинг директор в Киноцентъра, я вика на пробите. Жана решава, че няма как да не я вземат не само защото владее езика им като роден. Забравя, че в този занаят най-важно е да си стъпил здраво на земята, и се появява пред италианците с характерната екстравагантност, без да отчете докрай, че разказът е за три сестри, стари моми, сицилианки в Америка през 50-те. „Представих се ужасно, мислех за себе си в грешния контекст. Въобразих си, че съм страхотна. Мариана само промълви: „Какви са тези деколтета, какви ги вършиш?!“, и разбрах, че няма да шашна когото и да било. Много се отчаях. Отидох в стаята ѝ да я изчакам, за да си тръгнем заедно от Бояна, и там заварих други италианци, с които се заговорихме и малко се поуспокоих. Когато се качихме в автомобила на Мариана, тя ме запита: „Разбра ли какво спечели, когато загуби?“ Оказа се, че са поискали да бъда през цялото време на терена с нашите актьори, избрани да участват в „Целувам ви ръка“ – така се казваше сериалът, това е израз на мафията. Щях да бъда живата връзка между България и Италия като език, като познаване на двете култури и на киното. На терена бях и до някои от най-големите знаменитости в сериалите – Вирна Лизи, Сабрина Ферили…“ В другата телевизионна сага – „Валентино – легендата“, получава и роля.
Първата си роля в италиански филм Жана Яковлева играе в „Любовници и тайни”. Играе и в „Генерал Дела Ровере”, „Боксофис”, „Валентино – легендата”
„Отново оживях благодарение на италианския. Когато се затвори един прозорец, се отваря врата. Започнаха да ме канят в интересни италиански продукции. Когато кандидатствах за директор на Българския културен институт, вече имах много силни връзки с престижни личности от седмото изкуство в Италия. Те започнаха да идват и на Фестивала на българското кино – в началото се борехме за всеки зрител в Каза дел чинема, където всяка година представяме български филми. Сега залите са пълни.“
Жана не крие, че понякога е своя сред чуждите и чужда сред своите. „Не мога без Италия, без спокойствието и позитивизма ѝ. Не мога без България, без приятелите, театъра, киното. Гледам всичко от България, слушам всичко. Ядосвам се, когато няма качество на видяното и чутото. Не ми ли хареса нещо, пиша в социалните мрежи. Хареса ли ми, изпадам в луд възторг и пак пиша. Ако не започнем поне малко да се радваме на другия, просто сме приключили. Не че в Италия е идилия, но при тях има някаква принадлежност, съществува усещане за общност. Докато ние сме страшни индивидуалисти.“ Преди време Жана се сблъсква с чудовищния социален егоизъм на родните бизнесмени, опитвайки да изкуши инвеститор с изключителен проект – български търговско-рекламен център. Изорава Рим и получава разрешение България да ползва в продължение на 99 години пространство до стената на Ватикана. След сума совалки между София и Рим, при които става ясно, че тук никой не иска да стане съдружник с никого, Жана отива при общинарите във Вечния град, за да им обясни какво се случва. Те са слисани – едва ли има друга държава в света, която би изпуснала подобна възможност. Тя трябва да преглътне репликата на един от висшите администратори: „Вие, българите, явно не можете да играете в отбор.“ И досега не иска да си спомня унижението.
„Но тежките моменти ти дават сили, катарзисът предизвиква преосмисляне. Най-ценното е, когато те смачкат, да станеш, без да мислиш за реваншизъм. Но става все по-трудно. Направих много неща в Италия – но в Италия, а не в България. Моето поколение имаше шанса да мечтае, но не намери сили да приеме действителността. Това съсипа Чочо Попйорданов, Иван Ласкин, Андрей Баташов. Непрежалими приятели. Умни, интелигентни, почтени, харизматични, но оставащи извън обикновеността на битието, извън прагматизма. Безкрайно раними“, откровена е тя.
Дарбите и късметът на Жана я вкарват в „Столичани в повече“, „Четвърта власт“, „Връзки“, „Пътят на честта“, „Слънчево“, „Чалга“, „Вездесъщият“. Общуването с колегите е безценно. Докато е на терен за „Столичани в повече“, Стоянка Мутафова ѝ разказва, че се е засичала в Америка с леля ѝ – певицата Надя Ножарова, първата съпруга на Ангел Сладкаров, която става световна знаменитост и филантроп.
Чудовището по математика Михайлова
Яна Титова отдавна ѝ разказва за „Диада“, после обаче дебютира като режисьор в игралното кино с „Доза щастие“ и продължава да се труди в сериалите. Когато получава текста на „Диада“, Жана онемява и първо се отказва. Но не защото Михайлова е нечовешки противна, а поради простата причина, че изпитва тих ужас от необходимостта да разнищва задачи и формули на дъската. „За мен те са като китайския. В 11-и клас имах единствена матура по математика. Скрих от нашите, но другарят Арсов се оказа свестен – не се съмняваше, че въобще не вдявам от материята и че ще кандидатствам във ВИТИЗ. Накара ме да му рецитирам стихотворение и ме пусна.“
Яна Титова – като уважаващ себе си и екипа си професионалист, прави репетиции на маса и наема преподавател по математика, с когото Яковлева се „упражнява“. Но и това не ѝ помага – страхотна излагация. И децата, и Яна виждат колко е уплашена. Чете, чете, братовчедка ѝ също се включва в акцията, но нищо не влиза в главата на Жана. А трябва, тъй като сцената, в която изпотеното чудовище Михайлова унищожава психически 16-годишната художничка Дида, нямаща нищо общо с корен квадратен, е решаваща за действието. След нея започва окончателното пропадане на Дида в бездната на пошлостта, безумието и отчаянието.
„Когато застанах пред учениците, забравих коя съм. Бях абсолютно убедена, че съм тяхната преподавателка. Всичко друго изчезна, останаха само думите на Михайлова, нейната агресия, избуяваща с подла усмивка. Тя е по-силната, тя дърпа конците и с момичето е свършено. Така е постъпила някога и с майка му. Благородство няма – дилемата е някой да те смаже или ти да смажеш някого. Покрай всичките псевдореволюции хората от 90-те не успяха да обърнат внимание на децата си. Обичайки ги, не успяха да ги запазят. Необичайки ги, успяха да ги предадат. Нямам отговор къде е спасението. Но не можем да се сърдим на 18-, 20-, 30-годишните.“
Жана не е стъпвала в Ямбол, откакто преди десетилетия гастролира със спектакли на бургаската трупа. „България не е София. В Ямбол си припомних онези години, в които можех да седна някъде да вечерям сама и да не се чувствам самотна.“
Обожава две четирикраки момиченца – Ариен и Шанел 5
„Господ не ми даде собствени деца. Но студентите от Академията на Борис Христов в Българския културен институт ме спасяват, несъзнателно ме мотивират да не се предавам. Дори не знаят какво ми дават. Иначе учат в Рим по програмата „Еразъм“ кинорежисура, културна дипломация, музика. Понякога им се карам заради все още тийнейджърската им отнесеност – дори не могат да се оправят с газовите котлони. Често ми се иска да им припомням, че дарявайки къщата си в Рим на България, великият бас казва: „Да спестя на когото мога тежкия път, по който минах аз, когато пристигах в Италия.“
Тя обгрижва не само студентите, а и двете си четирикраки момиченца. Едната е Ариен – актрисата много искала да е Ариел, но я разубедили заради праха за пране. Втората е Шанел 5 – бивер йоркширски териер. „Когато не ми е добре, лягат до мен, свиват се в тялото ми. Любовта, която дават животните, човек рядко може да ти даде“, твърди Жана. Тя я получава в семейството и е безкрайно щастлива, че племенникът ѝ Юрий, синът на сестра ѝ Анна, вече официално носи фамилията Яковлев.
