Водещият на „Преди обед“ по bTV не се страхува да навлезе в непознатото, може би затова то често го намира
Остроумен и елегантен. Отваря вратите и дава път на дамата с него. Усмихнат и спокоен въпреки продължилата повече от предвиденото оперативка след сутрешния жив ефир. Никаква светска досада от разговора, който го отпраща към лични преживявания. Мъж, който не се страхува да говори за емоциите си. Но дали актьорът и водещ на „Преди обед“ по bTV Петър Дочев е романтик с остър меч, както го нарича колежката му от НАТФИЗ Бистра Окереке?
„Да, романтик съм, обичащ човек. Навлезе ли обаче някой в личното ми пространство, като типичен Телец веднага давам отпор“, потвърждава той. Не стига до крайности в мечти и блянове, не е инфантилен съзерцател. „Преди всичко съм реалист, едва след това отварям сетивата си за по-светлата част от живота, друга характерна комбинация за зодията.“
Вероятно заради по-светлата страна е влюбчив от тийнейджър. Но колкото и да е човек на чувствата, като момче все пак попада в арената на уличните схватки в родния му Бургас. Тогава открива удоволствието от бойните изкуства, а после и на другите.
„Във фамилията и в рода ми няма нито един артист. И слава Богу, защото виждам достатъчно деца на актьори, режисьори, музиканти, които не могат да се справят с „наследството“ и с името. Докато аз съм сам и абсолютно на чисто. В изкуството не може да има нищо „приятелско“ или „роднинско“. На премиери – особено в киното, често чувам фрази от сорта на „Ние сме семейство, направихме приятелска продукция“. Уви, също толкова често си личи, че филмът е от приятели за приятели, но не и за публиката.“
В студиото на „Преди обед” се случват всякакви събития и гостуват пъстри личности
Любопитството към света е другата постоянна величина, която определя Петър. Стръвта към пътешествията е заложена от майка му в ранна детска възраст. „Бях в първите класове, когато ми подари карта с картинки на най-интересните градове и с кратка информация за историческите забележителности и географските особености. Обичах да ги зяпам с часове. Започнах да ходя по тематични олимпиади – учителката откровено се изненада от първия ми висок резултат. В гимназията се записах в паралелка по география и страстта ми придоби конкретни измерения. Първото ми приключение беше в Гърция – триседмичен лагер с момчета и момичета от почти целия свят. Влюбвахме се, разлюбвахме се, играехме футбол, песни, танци, всяка вечер кино. Тогава интересът ми към света избухна рязко. Много исках да запиша международни икономически отношения, блазнеше ме идеята да се занимавам с дипломация.“ Но
колелото на късмета
решава друго. „Бях популярен, не бях типичен като повечето – раздавах го малко хай скул стар, защитавах слабите, винаги готов да се боря за справедливост. Тренирах, носех награди на училището. Залагах на честта, малко мускетарски. И изведнъж – шок. Особено сред бойните ми другари, които не можеха да разберат защо започнах да ходя на извънкласните часове по музика. Стремях се да прекарвам повече време с момичето, по което бях увлечен, а то пееше в хора. В хора пееха и мои приятели, които станаха параван и прикритие – уж че заради тях вися в кабинета по музика. Учителката обаче се усети. „Ако ще висиш тук безцелно, поне вземи да свършиш някаква работа“, отсече тя и ми даде да изпълня фраза от партитурата за мюзикъла, над който работеха. Не се справих кой знае колко сполучливо, но всички ми се радваха. А аз открих, че ми харесва да се изразявам чрез изкуство. Същата тази учителка ме насочи към Симеон Димитров – забележителен поет, режисьор и драматург. Благодарение на общуването с него започнах да чета Пол Елюар и Ръдиард Киплинг, да се интересувам от класика, да отварям сетивата си към живописта и скулптурата. Възпитаваше ме в усет към различните жанрове. След спектакъл ме питаше какво ми е харесало, какво не. В началото не можех да обясня, но постепенно започнах да имам мнение, да изграждам критерии. Бях като абониран за театъра в Бургас, но не можех да си представя, че ще кажа: „Здравейте, имам мечта, пуснете ме зад кулисите!“ Абсурд, бях дълбоко респектиран от артистите. А може би съм се срамувал. През уикендите пътувах до Пловдив, за да гледам постановките в Драмата. В 12-и клас отсъствах от училище заради представления в София, но повечето от учителите бяха толерантни към мен.“
