Единственият жив български художник, чиято картина е продадена на търг в „Кристис”, едва не станал поморийски зет, рисувайки от натура Мис Слънчев бряг
Скромен, напълно отдаден на своя визионерски свят в изкуството, изолиран в тишината на съзерцанието, живописецът Николай Янакиев е от малцината, които могат да се похвалят с огромен интерес от страна на публиката. Срещам се с Ники Янакиев в топла есенна София на чаша вино под неокапалите още листа и бавно започвам да разлиствам истории от живота му, до които той внимателно ме допуска. За неговите модели, за любовта му, за изкуството, за любимия му Париж и за това как се е променил животът му след продажбата на негова картина на търг на Аукционната къща „Кристис” в Лондон, ще разберете, ако ме последвате в следващите редове.
Какво беше твоето детство?
Прекарвах летните месеци с родителите ми, които бяха учители, край Рилския манастир по ученически лагери и докато другите деца гонеха топката, аз с часове гледах иконите и стенописите в църквата на манастира. Тази моя детска любов към старото българско църковно изкуство се запази и доразви в зряла възраст и неслучайно дипломната ми работа в Художествената академия беше на тема реставратори. Мисля, че голямото майсторство на зографите и дърворезбарите, пред чиито шедьоври съм се прекланял като дете, тази невероятно сгъстена атмосфера на църковния интериор са ми въздействали и са повлияли формирането ми като художник.
Кои бяха учителите ти в живописта?
Завършил съм Художествената гимназия в София, след което и Художествената академия, специалност живопис при проф. Светлин Русев през 1981-ва. По рисуване ми преподаваше Катя Костова, прекрасен човек и художник. Бяха безгрижни години, а след тях пътят не беше никак лек и не се знаеше накъде води, особено първите години след дипломирането ни.
Как момче от Дупница попадна в Художествената академия, и то в класа на Светлин Русев?
Първата година не
влязох. Дисквалифицираха ме, защото помагах на един мой колега. Подсказвах му.
Тогава кандидатствахме 20 души за едно място. Бях много добър. Етюдът ми беше
страхотен. След казармата пак кандидатствах и ме приеха, но какво стана? Силно
се двоумях какво да избера – скулптура или живопис. И един съученик ме
посъветва да не кандидатствам живопис, защото Светлин Русев за първа година
щеше да взема курс, стана професор и напливът щеше да е много голям. Отделно от
това беше председател на Съюза на художниците. И това моментално реши моята
жестока дилема. Понеже съм и малко македонец, даже немалко, а много, защото
баба ми е от Солун, и само да ми кажат, че нещо не може… Приеха ме живопис. В
курса ни бяха Ивайло Мирчев, Димитър Чолаков, Десислава Минчева… цяла плеяда
от днешни големи живописци.
Какво те вдъхновява? Самият процес и увлечението в работата вдъхновяват. Вдъхновяващо е и чувството за свобода, природата, както и по-малката сестра на живописта – музиката, както на времето я е наричал Леонардо да Винчи.
Какви са темите, които те вълнуват като художник?
Една от темите, върху които работя още от самото начало на творческия ми път, е голото женско тяло, едно от най-уникалните творения на природата, съчетало в себе си поетиката, красотата, любовта и не на последно място еротиката. То винаги е било и ще бъде обект на моите творчески търсения, защото преоткриването му винаги ми е носело огромно удовлетворение и вдъхновение. Рисувам и натюрморти, пейзажи, портрети, интериори. Правя и малки пластики, част от които съм представял преди години и в Париж.
Влюбвал ли си се някога в твой модел?
Да, когато бях втори курс в академията, се влюбих. Имах приятелка, която ми беше и модел. Страхотна. Беше Мис Слънчев бряг. За една бройка да стана поморийски зет. Но бях твърде млад и просто не се състоя това, което можеше да се случи за добро или за зло. Тя беше страхотен модел. Тогава ѝ направих много рисунки, които ползвам и днес непрекъснато.
Защо ползвате живи модели? Не може ли да си ги измислите?
Аз рисувам и по въображение, но съвсем друго е по натура. Сравнение не може да има. Може да направя една рисунка по модел и после да си я довърша сам, защото се притеснявам за модела – да не мърда дълго време, да не ѝ е студено… След рисунката вече имаш свобода на изразяването.
Когато след години срещнеш на улицата твой модел, разпознаваш ли го?
Не всички помня, но повечето да.
